Да си припомним завета на нашите предци

В дните на демографска катастрофа, непозната в други страни по света за последните 30 години, страна, носител на отрицателни рекорди по смъртност, продължителност на живота, най-бедната страна в Европа, с недоверие в управляващите, е време да се върнем към заветите на нашите предци. Да видим и се поучим от тяхната всеотдайност в името на народу полезни дела, за доброто на обикновените хора и на майка България в първите години след освобождението ни от турско робство.

Моят прадядо, свещеник в с. Градище – Иван Токмаков, със семейството си се преселва в родното ми село Крушуна към 1880 г. През 1886 г. се взема решение за построяване на църковен храм в селото. Материалът за строежа на църквата е взет от незавършената още джамия. А джамията е строена с материали от разрушаването на средновековния манастир над селото. На 21 април 1890 г. се извършва освещаването на църквата. За пазител на храма е избран свети Архангел Михаил. Иван Токмаков е ръкоположен за свещеник.

Първото училище в селото е открито през 1882 г. в изоставена турска къща. През 1885 г. е построено училище с три класни стаи. На 10 декември 1901 г. се открива вечерно училище с 52 възрастни ученици.

Дядо ми Ганчо Попиванов, роден през 1876 г., завършва Духовното училище в Самоков. Той е първият местен учител в Крушуна. По негова инициатива се построява съвременно училище с игрище, опитно поле и летен плувен басейн. Ганчо Попиванов през 1903 г. е ръкоположен за свещеник в Крушуна. Дядо ми е един от инициаторите през 1905 г. за създаване на народно читалище, построено през 1915 г.

Баща ми Иван Попганчев, роден пред 1905 г., завършва духовно училище в Черепишкия манастир. Ръкоположен е за свещеник в родното си село през 1930 г. Той е инициатор за създаване в селото на кооперативна винарска изба, на кредитна кооперация и на взаимоспомагателна каса, на която е бил и счетоводител на обществени начала.

Наследявайки кръвта и гена на предците си, човек наследява и знанията и мъдростта, които те са притежавали. Важно е да се събуди родовата памет. Това заздравява нацията, защото и други ще се вдъхновят и те да издирват своя род. Родовата памет дава основата, посоката за мобилизация в нашето развитие, като осъзнаваме, че животът не е започнал от нас и няма да свърши с нас. Като продължители на рода и родовата памет ние носим обета да продължим тяхното дело.
 
Акад. д-р Ганчо Попов