В деня вторник, в разгара на протеста на зърнарите, ми се наложи да пропътувам разстоянието от столицата до едно възрожденско градче в Средногорието. Истински ужас беше около село Долни Богров, където се бяха струпали придвижващите се към София трактори на протеста. Въпреки многото полицаи хаосът беше пълен, а колоните от автомобили огромни.
Та в този смисъл се питам защо типично по български, когато една група от хора протестира срещу нещо, от това трябва да страда цялото общество. После се чудим защо нямало солидарност и взаимна подкрепа в българската общност. Ами зърнарите да спрат няколко трактора пред Министерския съвет, пред президентството, пред министерствата, сградите на общините. Защо обаче ще объркват живота на обикновените хора. Да не можеш да се придвижиш до работното си място, да не заведеш детето си на ясла, градина, училище, да не можеш да се прибереш вечерта. Ами как да си солидарен с протеста на когото и да е, след като той съсипва твоя живот, прави го невъзможен, затруднява го, застрашава го дори.
Спомняте ли си учителската стачка, която продължи близо 40 дни. Та тогава животът на много хора мина в друго измерение, неплатени отпуски, проблеми с останалите вкъщи без надзор деца, блокирани улици всекидневно от шествията на просветниците.
Едва ли има трезвомислещ човек, който да не оценява труда на селските стопани, българинът изпитва традиционно славянско преклонение пред хляба и оттам към труда на хората, които го произвеждат. Но да търпим тормоз от една група хора върху цялото общество е абсурдно. Управниците си ходят и се прибират от работа със служебните си мерцедеси, а ние, обикновените хора, ще понасяме тежестите на нечий протест. И така тези, към които е насочен протестът, не търпят никакви трудности, а ние, от които се очаква да ги подкрепим и да сме солидарни, понасяме всички неудобства. Ами съжалявам, не подкрепям такива стачки, които се превръщат в тормоз над живота на обикновения човек и с нищо не затрудняват управниците.
Кирил Найденов, София
Все още няма коментари