Започналата война прогонила родителите ми с мен, пеленаче, на село при баба и дядо. Там баща ми имал още 6 братя и сестри. Предприемчивият ми дядо ипотекирал имота и къщата, взел кредит и започнал да строи болница във В. Търново. Война е. Скоро парите свършили, болница още нямало, но кредиторите дошли за своето. Успели да уговорят майка ми да си изтегли спестяванията и да спаси част от имота.
Скоро, след сериозна междубратска свада, родителите ми са застрашени да останат на улицата. Набързо баща ми купува парцел и започва да строи къща. Но как се строи дом без пари и по време на война. Все още помня радостта, когато се нанасяхме в малката довършена донякъде стаичка, първото дървено легло с ушития от мама сламеник, скованите от баща ми дървени трикраки столчета, ниската кръгла масичка, огнището с бакъреното котле, двете дървени корита, едното за пране и за да ме къпят, а в другото майка ми да меси хляб. Някои от тези вещи още пазя на село като светиня, защото помня с какъв труд бяха направени и с каква радост ги ползвахме. Помня как тръгнах в първо отделение.
Един път, като се върнах от училище, заварих майка ми да лежи, а в скута й малко бебенце. Тя ми каза, че щъркелът ми е донесъл сестричка, но ако не я гледам и пазя, той ще си я вземе. Толкова й се зарадвах, че се заклех винаги да й помагам. Годините минаваха някак неусетно. На двора едно след друго се появяваха кокошки, пуйки, козички, крави, прасе. Пословичното трудолюбие на родителите ми ни избави от глада, студа, немотията. Баща ми вече имаше смелост да ми каже, че може да ме учи в Търново в педагогическо училище - стигало ми начална учителка. Така се зарадвах, че даже не забелязах като отидох там, че само аз съм с галожки - нямаха нашите пари за кожени обувки. Говореше се, че земята ще се кооперира, че всичко ще бъде по-хубаво, но в същото време се шушукаше по ъглите, че като вземат земята и добитъка, ще стане по-лошо. У нас вече се чувствахме сити, добре облечени, вкъщи имахме купешки, по-модерни мебели, пружинени легла, произвеждахме си всичко за един скромен живот. И това само за десетина години упорит труд. Ако ни бяха оставили още толкова, независимо че живеехме в сравнително бедния балкански край в района на гр. Елена, щяхме да живеем далеч по-добре.
Откъснати от родните места, гражданите изоставиха селата си!
Но ТКЗС-то стана. Който не се съгласи, му вземаха плодородните ниви, като ги замениха с отдалечени, пустеещи земи. Стопаните им демонстративно напускаха селото. Така започна обезлюдяването на българските китни села.
Майка ми, за да могат да ме учат в Търново, прие да работи в обора за 50 стотинки труден, ръчен, убийствен труд
И отново беднотия. Да, за хляб имаше. Много от новите стопанства, особено в плодородните райони, успяваха да задоволят малкото останали работници, но общата картина почти навсякъде бе една ужасна монотонност. Налаганата уравниловка в идеология, религия, ценностна система, ако щете в семействата, даже еднаквите мебели в панелките ни обезличаваха. Никой вече нямаше почти нищо за самочувствие освен някаква мижава работа със заплатка, която задоволяваше най-насъщните нужди и заради която не смеехме да си кажем мнението.
Станахме подозрителни, защото из въздуха витаеха слухове за Ловеч, Белене, Скравена, за безследно изчезнали, шушукахме си, защото и стените имаха уши
И се научихме да се спасяваме кой как може - с доносничество за някоя дребна награда, с лицемерие - да ни търпят като примерни работници, с дребни кражби, за да закърпим някоя дупка, със създаване на полуфеодални връзки и зависимости, за да спестим някоя опашка за дефицитна стока или кола, жилище, за някои от които се чакаше с години. Времето ни научи да бъдем изобретателни не в търсене на по-рационален труд, по-добра наука.
Усъвършенствахме се в нагаждането към началника, партийния лидер, силния на деня, за да можем да си осигурим сравнително по-сносен живот. Това водеше до тотално опростяване, до убийствено безразличие, което пък осигуряваше по-спокоен живот на властимащите. За най-голяма радост, имаше умни и пробивни хора, които намираха как да се спасяват от тая ужасна скука. Възхищавах се например на такива умни мои преподаватели в университета, които майсторски ни учеха как да търсим истината, как да ценим вечното, благодарение на което светът е оцелял, гледах пробилите цензурата филми, някои от които бързо бяха снемани от екран, слушах нощем “черни” станции, като например Свободна Европа, успявах да се добера до апокрифна литература, за да прогледна. И тогава, и сега се възхищавам на онези, не малко на брой и на ръст хора, от които съвременният Диоген не със свещ, а с фар трябва да търси по улиците - ЧОВЕКА.
Вярвам, че само той ще ни оправи, ако някой не го изпревари и ни отнеме този рай на земята. Приветствам извършеното през тези 25 преходни години, в които може да се намери всичко от онези, които го търсят. И никой не ни е виновен, че не подкрепихме онези, мисля, че бяха 29, смелчаци от ВНС, които с гладуването си не успяха да отхвърлят тази Конституция, според която няма нито един осъден за това варварско разграбване на държавата ни и ни отредиха това предпоследно място в световната класация по бедност. И сигурно още ще се лутаме и търсим правилния път, щом не сме категорични, че ни трябват нови правила с ясни и точни отговорности и наказания за неизпълнени задължения, ако искаме да вървим, да вървим, да вървим напред и само напред! Нашето поколение беше потърпевшото - на младини строихме социализъм, на старини - стихиен, малко варварски капитализъм.
Дано поне за децата и внуците да сме посочили правилен път за спокоен и достоен живот
Това, според мен, ще стане, когато многото достойни хора от нашето общество излязат на улицата, единни в исканията си за нов основен закон, който да гарантира собствеността на честно спечеленото имущество. Законът да бъде безпощаден към всякакъв вид измама, злоупотреба, кражба и ще създаде всички условия за укрепване на средната класа.
Тя е главният двигател в развитието на производството, без което няма бъдеще, няма и култура и в крайна сметка няма и народ. И накрая бих искала да задам два взаимносвързани въпроса към нашите трезвомислещи Човеци: първо - помислете дали княз Борис първи Покръстителя през осми век щеше да наложи християнството (което окончателно е извело човечеството от варварството към ЦИВИЛИЗАЦИЯТА), ако не беше обезглавил тези 52-ма отстъпници, заедно с целите им родове, включително и децата им. Дали без новата религия днес щяхме да сме това, което сме сега?
