Долу ръцете от Вапцаров!  

Наскоро отминалата годишнина от разстрела на Вапцаров премина почти тихомълком в медиите, ангажирани с отразяването на поредните скандали. И по-добре, защото въпросът дали Вапцаров е поет, или държавен терорист, е напълно безсмислен. В литературата той остава само с творчеството си, което и до ден днешен не е загубило своята актуалност.

Не е ли притиснат отново до стената обикновеният човек в борбата си за всекидневното парченце хляб. И даже още по-зле, Вапцаровият завод днес просто го няма. Нима животът за мнозина българи не е озъбено свирепо псе, такъв какъвто е бил в неговата епоха. И в това трудно за всички време не е ли вярата онази, която крепи хората. Не партийната вяра, не вярата в божество или още по-страшното - в личност, а онази възраждаща сила, която дава насока и смисъл на човешкия живот. И не е ли всяка една човешка дейност обусловена от вярата, че има смисъл човек да се бори, за да успее.

Самолетът е един от централните художествени образи на бъдещето в поезията му. Днес покупката на шепа самолети е основната разделителна линия в българското общество. Онзи художествен образ, представящ Вапцаровия художествен човек, влязъл в пробна машина, търсещ в простора далечни планети, не е ли част от съвременната действителност и близкото минало на човечеството. Не е ли гениално да провидиш онова, което ще се случи чисто технологично след няколко десетилетия, и да го представиш поетически. Ами иронията към консумативното и пошло псевдоизкуство в стихотворението му „Кино“. И потресаващият набор от латино, индийски, турски и всякакви пошли нискохудожествени сериали, които ни заливат от екрана на телевизиите всекидневно. Социалното страдание изтрито ли е от нашето общество. Така че – долу ръцете от Вапцаров, нека да не го отхвърляме с лекота по политически или идеологически причини. Поетът има какво да ни каже и днес.
 
Диана Минкова, Стара Загора