Демокрацията ни докара до просешка тояга  

На странен разговор станахме свидетели група пенсионери, кротко чакащи на опашка пред кварталната бакалничка, спазващи епидемичните правила за отстояние и с маски на лицата, в малко средногорско градче.

Една госпожа в не първа младост, позната на всички ни и като непостигнала особено високи резултати в образованието, реши да даде своята рецепта за излизане на страната от икономическата криза вследствие на коронавируса. По малките градчета всички се познаваме и не са тайна за никого напъните на госпожата да напредне в местната политика като фенка на една от двете големи партии. Няма значение на коя. Нейната теза атакуваше предстоящото юлско повишение на пенсиите. Според нея то не бива да се състои, а парите да се дадат за затъналата икономика. Ние, пенсионерите, и без това само ядем и спим, а и без това трудът ни бил отишъл напразно по изветрели идеи.

Нека знае госпожата, че никой от нас не е ходил на работа през соца заради някакви идеи. Ходехме на работа за заплатите си, за да издържаме семействата си и да изхранваме децата си. Да ги възпитаваме, изучим и превърнем в хора. Нещо, в което нейните родители май не са успели кой знае колко. Работехме, както са работили и нашите родители и дядовците ни по царско време. Както всички трудови хора. Както се бъхтят за залъка си и нашите деца и внуци сега. Без идеи, без демагогии, без партии. Трудът е неизменна част от човешкия живот, винаги е бил и винаги ще бъде. Ама как това да го обясниш на една бъдеща кандидат-съветничка или депутатка. То от техния труд и акъл днес сме на това дередже.

Друг е въпросът, че демокрацията ни докара до просешка тояга, а децата ни работят за жълти стотинки.
 
Петър Стоилов