Вестникар се крие под диван, подслушва министри

В историята на българския печат има много примери за репортерски професионализъм. Един от тях е Стефан Танев, тръгнал към журналистиката от любопитство и поради нужда от пари – нямало кой да го издържа като студент.

След като “задникът му се изцапал с печатарско мастило”, Танев вече не можел да се откъсне от тази професия. Първо се посветил на политическа журналистика, бил цар на интервютата с много известни хора на епохата. Издателите на вестниците, в които работел, бързо усетили репортерския му талант. Скоро Стефан Танев станал главен редактор на най-проспериращия сутрешен информационен вестник „Утро”.

Само за няколко години от старта си, с тираж 8300 броя, “Утро” стигнал зашеметяващите дневни продажби от 320 000 екземпляра. От няколко години такива тиражи могат само да се сънуват в днешна България. Вестникът спрял да излиза на 9 септември 1944 г., а не след дълго и главният му редактор попаднал в затвора. Доживотната присъда на Танев от Народния съд била за “продажна и жълта журналистика”. От затвора той написал десетки писма до интернираната си съпруга, които и сега се четат като интересни спомени за онова размирно време.

В практиката на Танев има един професионален подвиг, който той разказва с голяма ирония. Като млад и наперен репортер се хванал на бас със своя приятел  - министъра на обществените сгради, пътищата и съобщенията Антон Франгя. Казал, че ще направи репортаж от едно заседание на правителството. По това време в Министерския съвет не се допускали журналисти, макар че достъпът в сградата бил доста свободен. Случката станала през 1912 г., когато управлявало правителството на Иван Гешов и министрите (и министерствата) били само осем.

Репортерът успял да се промъкне в залата за заседания в Министерския съвет и необезпокояван от никого се скрил под големия диван в нея. След около час осемте министри дошли и се разположили - двама от тях даже седнали върху дивана, под който се криел журналистът. Заседанието започнало и вестникарят чул всичките обсъждани малки и големи правителствени тайни. За жалост нямало нищо сензационно, което да заслужава първа страница на газетите. Но повече от три часа Стефан Танев прекарал под държавния диван и си водил бележки за репортажа. Едва като свършило съвещанието, излязъл от скривалището си и показал на министър Франгя, че е спечелил баса. Министърът бил слисан - репортерската пробивност на Танев го изумила. На следващия ден в “Утро” се появил “репортажът, писан под министерския диван”. Все пак Франгя и Танев си останали приятели и след това.

В историята на българската преса Танев ще остане и като журналиста, успял навремето да интервюира двама големи германски политици - Хинденбург и Лудендорф. Ако гледаме на това с днешен аршин, все едно Лора Крумова да вземе интервю от Путин или Берлускони. След доживотната си присъда Стефан Танев търсил помощ от регента комунист Тодор Павлов, с когото се познавали отдавна. Искал помощ и от колегата публицист Владимир Топенчаров, с когото редактирали заедно “Утро”. За съжаление отечественофронтовската журналистика вече му била обърнала гръб. В тогавашните вестници за него пишат, че е “вестникарски магнат на жълтата преса”. Танев прави бърза анкета между затворниците и никой от тях не знае какво значи думата „магнат”.

От килия 166 на Централния софийски затвор той пише на жена си: “Мила Тинке! Четеш ли вестници?… Ако днес не си ги чела, загубила си. Щеше да узнаеш, че си жена на нещо повече от “голям човек”, съпруга на едного от магнатите на жълтия печат… Както виждаш, без да подозираш и без да знаеш, мъжът ти е бил някакъв малък Нортклиф или Хърст на българска почва…”.

До края живота си през 1950 г. майсторът в журналистическия занаят Стефан Танев нарича себе си “репортер от старата школа” или “репортер без портфейл”. Десетина години след неговата смърт понятието “репортер” съвсем изчезва от българската журналистика.