Пловдивска кокона скарва Вазов и Петко Славейков

Европеизирането на България след Освобождението от турското владичество през 1887 г. започва през последната четвърт на 19. век. Но европейските порядки си пробиват път чрез побългаряване, и то често доста комично. Понеже в Европа от векове чрез дуели се решават спорове между непримирими съперници в аристокрацията, то и някои нашенци, правейки се на европейци, си обявяват дуели. Историята помни поне пет-шест такива случая, в които за щастие не се стига до смърт, защото сблъсъците със саби или с пистолети обикновено се отлагат в последния момент и опасността от трагедия се превръща в комедия.

Подобна е историята на увиснал във въздуха дуел между Патриарха на българската литература Иван Вазов и възрожденеца поет, писател, публицист и политик Петко Рачов Славейков. Враждата между двамата литературни колоси, която се развива дълги години, е обагрена и от съперничество в ухажването на известната пловдивска кокона Пелагия, която Славейков ревнувал от Иван Вазов. Знойната пловдивчанка по това време била метреса на хърватски адвокат. Но Пелагия била дама, винаги готова за нови приключения.

30-годишният Вазов се влюбва до уши в нея по време на една почивка в Хисар, където било мода заможните българи да ходят на минерални бани и за развлечения. Поетът забравя любовта си към природата и всякакви други вдъхновения и в поредица еротични стихотворения превъзнася превърналата се в негова лирична героиня Пелагия. В една от творбите си поетът възкликва: “Едничка ти изтръгваш някой път луди стонове от мойта лира“. Той рисува в захлас нейния поетичен образ на дама с „нежен и хармоничен глас, приличен на песен от рая“ и с „висок и горд стан като бреза планинска“… Пелагия зарязва юриста и страстно се хвърля в обятията на кипящия от енергия млад поет. По време на горещата връзка между Вазов и Пелагия към нея с ревност хвърлял око и ветеранът от Възраждането Петко Рачов Славейков, който имал голям опит в покоряването на дамски сърца. Преди Освобождението той живеел в Цариград, където издавал вестници, пишел стихове, статии и фейлетони. Докато почтената му съпруга Ирина гледала многолюдната му челяд в Трявна, край Босфора Петко се любил на воля с музата си Катерина. Именно предпочитанията на Пелагия към Вазов, а не към него, преляла чашата на творческата завист на стария вече поет към ставащия все по-популярен Вазов, който бил с 27 години по-млад. След бурна няколкогодишна любов обаче Пелагия разбрала, че поет къща не храни и заложила на сигурно. Събрала се с руски полковник, някой си Арбузов, и заминала за Русия. Двамата майстори на перото се срещат за първи път през 1872 г. в Цариград. Тогава 22-годишният Вазов плахо прекрачва прага на редакцията на Славейков и моли маститият вестникар да намери време да прочете творбата му „Видул“. „Той се извини, че никога не му остава време, което беше вярно“, спомня си по-късно Вазов. През 1880 г. Вазов отново посещава Славейков, който живее в Пловдив. Вазов вече е председател на Берковския окръжен съд и се е прочул с поемата „Грамада“, написана в Берковица, където го вдъхновявала негова съседка. Славейков обаче го облива с хладен душ: „Четох вашата „Грамада“. Това е последният проблясък на един угасающ талант!“, безцеремонно отсича завистливият и нетърпим към младите творци ветеран. Когато приятели на Вазов се опитват да му намерят работа в столицата София, Славейков пак изказва неприязънта си: „За него, като поет, е потребна не София, а някой затънтен град, по-малък от Берковица, например Белоградчик“.

 Иван Вазов е в прицела на престрелките между старите и младите поколения в българската литература. През 1883 г. в редактирания от Петко Славейков в. "Кукуригу" излиза статия, в която го обвиняват в страхливост и липса на патриотизъм. Година по-късно враговете му го упрекват, че е "продал музата си" на политиката. Той поисква опровержение, но не го получава. Вместо това старият Славейков го нарича "отровен от горести, злоба и отчаяние" и добавя, че няма намерение да убива, но "ако Вий по амбиции искате да мъстите, хвърляйте ръкавицата и аз няма да откажа да я приема". Славейков повежда кампания за физическа разправа срещу Вазов с предизвикателства по улиците на Пловдив и в кафенетата. Дядо Славейков написва злостна сатира, в която нарича колегата си по перо „чревей в нужник“ и дори я чете пред ученици. Вазов се вбесява и изпраща писмо до редакторите на в. „Търновска конституция“, където е публикуван пасквилът, с искане да му се извинят, защото в противен случай ще извика на дуел клеветника. Славейков отказал да се извини и решил да се бие. На 2 март 1884 г. дуелът трябвало да се случи в Градската градина в Пловдив. Двамата класици си разменили секунданти за дуел с револвери, но те влезли в ролята на парламентьори и двете страни се разбрали, че конфликтът е „по-скоро измислен“. Вазов, като по-млад, решил да се извини на Дядо Славейков и го поканил на обяд на теферич край Марица. На софрата извиненията били поднесени и приети с дамаджана хубаво станимашко вино, на което Славейков бил голям любител.

Враждата все пак не била погребана напълно и допринесла Вазов да не бъде предложен за Нобелова награда за литература в началото на 20. век. През 1895 г. Вазов става много популярен у нас и в чужбина. В Швеция е преведен и издаден романът му „Под игото“. Преводачът е проф. Алфред Йенсен. През 1912 г. той става член на Нобеловия комитет, който го изпраща у нас с мисия да се срещне с български учени и писатели. Акад. Иван Гешов предлага Иван Вазов за престижната награда. Проф. Иван Шишманов, приятел на Вазов и литературовед, пише в спомените си, че когато Йенсен бил в България, хората от литературния кръг "Мисъл", към който принадлежал синът на Дядо Славейков - Пенчо Славейков, му говорили против Вазов. Йенсен бил преводач и близък приятел на Пенчо Славейков. Така, под влияние на естетския кръг „Мисъл“, шведът решава да предложи за Нобел не Вазов, а Пенчо Славейков. Но смъртта на поета през 1912 г. осуетява тази инициатива, защото Нобелова награда не може да бъде връчена на покойник. Поради това предложението на проф. Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други творби на Пенчо Славейков, той да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет. Казано накратко, потвърдила се поговорката, че от два стола може да се падне на земята.