Късо съединение пали Народния театър

По време на „Многострадална Геновева” пострада Народният театър в София. Докато се играе класическата мелодрама, храмът на Мелпомена лумва в пламъци. Огнеборците потушават стихията, а магистратите отварят дело, което се точи пет години.

Пожарът избухва на 10 февруари 1923 г., в 19 часа и 50 минути. Залата започва да дими, паникьосаната публика хуква към изходите. В суматохата са стъпкани няколко души.
Електротехникът на театъра Георги Величков пуска вентилатора над сцената, за да изсмуче пушека. Свежият въздух обаче засилва пламъците. След минути цялата сграда е оплетена в огнени езици. Актьорите и служителите едва успяват да спасят гардероба, архива, счетоводните книги, малко мебели и част от реквизита. Хвърлят ги през прозорците в Градската градина.

На следващия ден вестниците обвиняват в небрежност директора на театъра Христо Цанков - Дерижан. Той приема, че е оклеветен и подава оставка. Следователите разпитват 58 души.
Повдигнато е обвинение за 28 милиона лева срещу актьора Иван Попов, директора Дерижан и пожарникаря Джермевски. След преврата на 9 юни 1923 г. е организиран комитет с цел възстановяване на сградата и решаване на споровете около пожара. Начело на комитета застава литературният критик Владимир Василев. Трупата на Народния театър е разделена на две - едната гастролира в Северна България, другата - в Южна.

За да спре разприте, на 27 юли Владимир Василев уволнява Иван Попов. От театъра са освободени
и Екатерина Златарева, Вяра Игнатиева, Султана Николова, Васил Кирков, Георги Стаматов, Константин Кисимов, Пенка Икономова, Мара Пенкова. Те сформират своя трупа под името Софийски драматичен театър. В тяхна подкрепа се обявява Гео Милев.

На 4 октомври 1923 г. започва първото заседание по делото за пожара. Изнесени са две версии - причината е или късо съединение на електрическата инсталация, или поставените на сцената газеничета. Дерижан твърди, че когато са плъзнали пламъците, е дръпнал лоста, за да пусне желязната завеса на сцената и да ограничи пожара само при декорите. Иван Попов пък свидетелства, че се е гримирал и научил за бедствието от една служителка. Той тръгнал да търси сценичните работници и ги намерил в бюфета на театъра на почерпка.

Делото за пожара в Народния театър е възобновено на 30 декември 1926 г. в Апелативния съд. При разпита на актьорите, които са били на сцената, Милка Ламбрева сочи, че газеничетата не са били запалени. Тя добавя, че пламъците са тръгнали от тавана на театъра, където минавали електрическите кабели. 

Апелативният съд се произнася чак през 1928 г. Тогава делото е препратено за ново разглеждане във Върховния касационен съд. Той потвърждава издадените оправдателни присъди.

Скандал осветил сградата

Народният театър е проектиран от виенските архитекти Херман Хелмер и Фердинанд Фелнер. Строежът започва през 1904 г. с майстори зидари от Италия. Софиянци толкова били пленени от Мелпомена, че всеки ден ходели да броят до кой ред тухли е стигнала постройката. „Ето вече са на 56-ия!”, отбелязвали те.

Сградата е завършена в края на 1906 г. и е открита на 3 януари 1907 г. За първото представление Фердинанд раздава покани само на по-първите люде от княжеството. Това разгневява студентите и те му устройват скандално „театро”. Когато в мразовитата вечер дворцовата каляска се приближава до театъра, стотици свирки посрещат монарха. Бесен, Фердинанд затваря университета, а студентите се пръскат по Европа да продължат науките си.

Константин Кисимов щял да изгори

Големият български актьор Константин Кисимов се спасява като по чудо от пламъците през 1923 г. Тогава той е новак в трупата и един от последните, които напускат Народния театър. Брат му Георги си спомня: „Ние бяхме в салона с жена ми! Успяхме да излезем навън и наблюдавахме със свито сърце как Косьо правеше отчаяни усилия да спаси нещо. Накрая му опънаха одеяло и той скочи долу. Отдели се с последните от запалената сграда”.

На брат си Митьо пък, който живее в Търново, актьорът пише: „Обични братко, макар че скачах от прозореца, жив съм. Живи и здрави са също и Жорж, и Павлина, защото и те бяха в театъра. Павлина си беше побелила краката при бягането и падането, но премина є. На пожара аз бях, защото играех една женска роля. Но както и да е. Язък за хубавия театър... Сега се разделяме всички артисти на две групи. Едната отива в Северна, а другата - в Южна България, за да играем в полза на издигането на театъра”.