Изгарят „Лютите чушки“ на Радой и Димовски в пещите на Полиграфическия

Домът на хумора и сатирата в Габрово ще отпразнува тази година за 44-ти път на 1 април Международния ден на хумора. За събитието в града на майтапите ще се стекат български и чуждестранни майстори на фейлетони, сатирични стихове, епиграми, карикатури. Между тях няма да е незабравимият голям български график и карикатурист Борис Димовски, който почина на 26 март 2007 г. Но творчеството му от така наречения габровски период пази ярък и актуален спомена за уникалния му художествен и хумористичен талант.

Преди още да го има Домът, създаден през 1972 г., талантливият график илюстрира през 1966 г. прочутия сборник „Габровски шеги“ , чийто предговор написа Радой Ралин. Преиздавана по-късно на 23 езика, тази книжка разнася по света славата на габровци като пестеливци и превръща габровския хумор в „конвертируема валута“. В един от най-трудните периоди от живота на Димовски, когато е низвергнат от София заради шумния политически скандал през 1968 г. с книжката с хапливи епиграми на Радой Ралин „Люти чушки“, която оригинално илюстрира, Габрово му подава приятелска ръка и го кани на работа. През 1975 г. Димовски стенописва тавана и стените на бара на Дома на хумора и сатирата изцяло в стила на габровския фолклорен хумор. Той прави същото с мозайките с габровски символи на входните врати, както и паното „Светът е оцелял, защото се е смял!“. Във фонда „Хумор на народите“ в Дома на хумора и сатирата грижливо се съхраняват 390 творби на карикатуриста – откупки и дарения от негови изложби. През 1983 г. признателните габровци обявяват Борис Димовски за „свой човек“, като Общинският съвет на Габрово го прави почетен гражданин на града.

Борис Димовски е роден е на 20 октомври 1925 г. в село Яврово, на 12 км южно от Асеновград, където са родени писателят Николай Хайтов и други известни българи. Завършва Художествената академия в София като ученик на Илия Бешков. Работи като художник във вестниците „Труд“ и „Стършел“, редактор и художник е в Българската национална телевизия. Илюстрира над 200 книги за деца и възрастни. Оформя и театрални постановки. След 10 ноември 1989 г. Борис Димовски е депутат във Великото народно събрание и в 36-ото Народно събрание. Награждаван е с високи награди за големи постижения в карикатурата.

„Градът ме осъди в квартири, обърнати към калкани. И се принудих да гледам навътре в себе си“, споделя художникът в книгата с „Въпроси в пустинята“. И още: „Сбъркахме. При полагане на основите на социализма отдолу поставихме хората, а върху тях изляхме бетона“. Този „бетон“ го смаза в разцвета на кариерата му, но не успя да го смачка като личност и творец. Творчеството на Димовски бе не само оригинално и съдържащо философски оценки за духа на нашето време с плюсовете и минусите му, но и изключително продуктивно. „Борето седи на бюрото, яде сух геврек и при всяка хапка прави по една рисунка“, спомня си Сашо Бешков.
Става жертва на гнева на тоталитарния режим, защото властта открива в илюстрацията му на една от хапливите епиграми на Радой Ралин подписа на първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков като опашка на прасе. Но Димовски не спира да твори. След демократичните промени на 10 ноември 1989 г. не се направи на дисидент, както постъпиха мнозина конюнктуристи, които въобще не бяха такива. Борето, както го наричаха колегите му художници и журналистите, цял живот си остана вечен критик на властите. И на старите, и на новите.

Легенди се носят и до днес за книгата с народни поговорки и авторски епиграми „Люти чушки“ на Радой Ралин, чието съдържание се допълва, конкретизира и осъвременява от илюстрациите на Борис Димовски. Тази на пръв поглед малка шеговита книжица, публикувана през октомври 1968 г., предизвиква най-големия литературен скандал в социалистическа България. Една от епиграмите гласи „Сит търбух за наука глух“. Нейното заглавие е „Глух, но послушен“, а под текста Димовски е нарисувал прасе, чиято опашка е завъртяна като подпис на началник и мнозина разпознават в него подписа на Тодор Живков. Приликата действително я има. Мълвата за подписа на Живков е светкавична, стига до него и той побеснява. По най-бързия начин книгата е иззета от книжарниците и изгорена за една нощ в пещите в задния двор на Полиграфическия комбинат. Някои недоизгорели страници обаче излетели от комина и на сутринта хора от квартала ги събрали като библиографска рядкост. Книжката става апокрифна литература и през следващите години се предава тайно от ръка на ръка. Има и няколко издания в чужбина. Държавна сигурност следи кой какво говори за нея, кой я разпространява. Основания за тревога на пазителите на строя наистина е имало. По това време в Чехия и други социалистически страни вървят масови протести срещу тоталитаризма.

През 1968 г., когато се разиграва драмата с „Люти чушки“, Димовски е секретар на секция „Графика“ и партиен секретар на Съюза на българските художници. Сриването на кариерата му е огромно. В дома му е направен обиск. Търсят рисунки против Тодор Живков. Дюшеците са обърнати и изхвърлени по стълбите на кооперацията. В Градския комитет на БКП е проведено заседание, което да реши съдбата на двамата автори, защото властта вижда в провокативната книжка зов за контрареволюция. Авторът и илюстраторът на епиграмите не се признават за виновни. Димовски е уволнен и пратен да работи като художник на нагледната агитация в Благоевския комитет на партията, където прави плакати със социалистически лозунги. Но вместо да се уплаши и да затъгува за постовете си в СБХ, той отива на последното заседание на ръководството с кутия бонбони и черпи, че го махат. Достоен българин! Няколко достойни интелектуалци го подкрепят морално и го защитават публично. Сред тях са поетите Александър Геров, Невена Стефанова и Христо Радевски, както и писателят Христо Ганев. А академик Михаил Арнаудов предлага да му помогне финансово. Борис Димовски остава в историята ни като пример за хармония между художествения талант и морала в изкуството и живота.