Актриса помята в антракта между първо и второ действие

“Карагьозчийството”, както наричали някога актьорството, се смятало за нещо несериозно, щураво и дори глупаво, от което пари не се печелят и семейство не се храни. 

Ето какво пише Иван Вазов за бебешкия период на нашата Мелпомена: “... в Пловдив, в подножието на могилата Сахаттепе, в една малка, бедна стаичка често се сбираха няколко момчетии и с тях две момичета. Там те четяха с глас някакви книги, викаха, караха се, често се биеха сред дигнатата прах от сражението. Един нисък господин со сиви очи, със сприхав нрав и креслив глас изглеждаше да бъде главатарят на тая буйна тълпица от никому непозната младеж, махаше им с ръце при четенето, при скарването им викаше по-високо от всичките, при сбиването им се намисаше да ги разтървава, като ги обсипваше с влашки псувни, а често свършваше с това, че го поваляха на земята и го биеха...”

Това се случва през 1882 г. Тая неспокойна дружинка е ядрото на трупата, която ще играе под покрива на бъдещия Народен театър. Господинът, който тогава я управлява, псува по влашки и търпеливо понася ударите, е първият режисьор, г-н Сапунов. Но преди тях са 

шуменци с тяхното официално първо театрално представление 

- на 15 август 1856 г., в комедията “Михал” от Сава Доброплодни. В него участва, още ученик, Васил Друмев, бъдещ писател, драматург, политик и висш духовник с името митрополит Климент Търновски. 

Данни за театрални прояви у нас има и в по-ранни периоди. Какви пиеси са използвани, какви костюми и декори са създавани и как ги е посрещала и изпращала публиката, можем да се догадим по най-веселата глава в романа “Под игото” - “Представлението”. Да си припомним, че там, гледайки обляната в сълзи многострадална Геновева, се просълзяват всички в залата, включително турският бей, чат-пат проумяващ какво става на сцената.
 
В първия театрален спектакъл (частен) в Лом (1849 г.) било включено стихотворението “Лудият” на Петьофи. Представителят на пашата, който не знаел български, побягнал изплашен от залата, убеден, че декламаторът е откачен или го е хванал бяс... 

Първите театри в София са обикновено мазета или бараки, импровизирани сцени в бирарии, шантани и циркови арени 

Актьорите сами си шият театралните костюми, сами си превеждат или побългаряват чужди пиеси, рисуват декори, измислят песни или вмъкват популярни арии и стихотворни закачки с публиката, за да привлекат вниманието. Те делят сцената с нашумели певачки, с пехливани, жонгльори, овце с пет крака и фокусника, вадещ гълъби и зайци от цилиндъра си... На ъгъла на днешната “Мария Луиза” и “Цар Симеон” се намирал театър “Ангело-Пизи”, в който дълго време се подвизавала

българката Ирина, пееща еротични турски песни,

а през другото време се играели турски оперетки и дори “Отело”, също на турски език. Публиката гледала на Шекспировата пиеса като на комедия и се търкаляла от смях, когато турският Отело се провиквал: “Дездемона, хей гьонлем Дездемона...”, а тя му отвръщала: “Вай, Отело керата!...”

Почти на мястото на Халите се е намирал някога дъсченият цирк “Хамершмид”, прочут главно със Сандьо Абдала, който се борел с една мечка. Там играе понякога трупата “Сълза и смях”, “субсидирана” от Министерството на просветата. 

Един летописец на тези времена пише, че историкът Иван Радославов, отговорник за театрите, направил оглед на цирка и решил, че липсата на гримьорни не е пречка, 

актьорите могат да се преобличат и гримират и в конюшните, 

върху натрупаните на пода конски фъшкии. На актьорските протести той отговорил подигравателно: ”Да не искате да ви постелим червен плюшен килим?”. Летописецът не спестява горчивата истина: при първото представление заваляло дъжд, дъсченият таван прокапал, публиката извадила чадъри, но актьорите просто офейкали...

На “Алабин” се намирал и театър “Люксембург”, приютен в най-луксозното по това време заведение - ресторанта на хотел “Люксембург”. Според спомените на проф. Александър Балабанов всъщност театърът, или по-точно - сцената му, се намирала в обширния двор на хотела, едноетажна паянтова сграда. Там идвала само лятно време - обяснимо защо! - музикалната трупа на някой си италианец Масини. 

В същия двор, на театър “Люксембург”, естествено, имало разпрегнати талиги, шетали кокошки, квичали прасенца... 

Понякога на тази сцена гостували и наши трупи. Балабанов с приятелите си, запалени театрали гимназисти, влизали в театъра безплатно, като просто се изкатервали по съседен зид и по керемидите на съседните къщурки скачали право в двора със сцената. 

На мястото на днешния Народен театър се разполагал дъсчен театър с името “Основа” 

Този театър по-късно общината превърнала в склад за улични фенери и празни газени тенекии. На улица “Раковска” бил старият салон “Славянска беседа”, на чиято неудобна сцена се подвизавали главно чужди оперни изпълнители. В двора на Прошековата бирена фабрика се намирал театър “Дълбок зимник”, на ул. “Ломска” - театър “Свобода”, в избата на държавника Драган Цанков - махленски театър, а театър “Ренесанс” (на пл. “Възраждане”) възниква като увеселителна сцена на една кебапчийница. 

И макар че репертоарът претендирал да е богат и разнообразен - Молиер, Шекспир, Хауптман, Зудерман, Ибсен, Горки, Толстой, Островски, уменията на актьорите били далеч под тяхното себеотрицание и творчески ентусиазъм. Зиме и лете, в кал, жега и зимни бури, недоспали, недояли, с бохча стъкмени вехти костюми, тези чудаци, или “аркашки”, пътували из България със своето изкуство, заради което нерядко си лягали гладни. Според Иван Вазов:

Повечето бяха неопитни, срамливи на сцената, стояха гърбом към публиката, 

говореха бързо или ниско, нямаха понятия от изкуството, което бяха прегърнали. И пак на Вазов дължим случката, още в пловдивския период на Мелпомена, при която, преди да се е вдигнала завесата, актьорите влизат в ръкопашен бой за нещо си и вече при вдигната завеса продължили да се бъхтят на пода. Наложило се режисьорът да излезе и да каже на публиката: “Господжи и господа, извинете! Двама пиени добитоци!”. А Георги Каназирски-Верин разказва как

актрисата Султана Николова пометнала в антракта между второ и трето действие 

на “Борислав” и въпреки че веднага й намират дубльорка, не дава и да се издума да се оттегли, ами играе до края на пиесата. 
Построяването на Народния театър е епохално събитие. Все още се помни как актьори и театрални запалянковци всеки ден търчали да видят до кой ред тухли се е стигнало, а после в “Арменското кафене” критикували туткащите се италиански строители.
 
Откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г. е огромен празник за столичани. В състава му влизат пионерите на българското театрално дело Васил Кирков, Иван Попов, Елена Златарева, възпитаници на руската театрална школа Атанас Кирчев, Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов, по-късно Елена Снежина, Стоян Бъчваров, Сава Огнянов, Златина Недева...

Благодатен период за театъра е идването на Николай Масалитинов, режисьор от 1925 до 1961 г. Театралната сграда в бароков стил, украсена със сцени от гръцката митология, е по планове на виенските архитекти Хелмер и Фелнер, със зрителна зала за 700 души. За откриването се обявява анонимен конкурс за пиеса. Антон Страшимиров решил да се подсигури и участвал с три пиеси, като едната изпраща с подставено лице чак от Швейцария, а другата подписва с името на жена си. Когато става ясно, че печели конкурса, той се похвалва тук-там за “гяволията” си. В резултат на това 

комисията отменя решението си и поръчва на Иван Вазов да сътвори нещо подходящо.

Той написва “Сценичен пролог “Славата на изкуството”. 

Тържеството по повод новия театър е помрачено от негодуваща тълпа пред театъра, главно студентска, която освирква появата на княз Фердинанд. Според някои студентите били недоволни, че няма по-евтини билети, а според други Страшимиров организирал протеста и дори закупил свирките на студентите заради проявената несправедливост към него. В резултат на неприличното студентско държание князът затворил Университета, а обидените професори напуснали...