Туркменистан – държавата, която се срамува от народа си  

Звездомира Мастагаркова, специален пратеник на ПИК в Туркменистан
 
 
 
Ново летище, излъскана магистрала, луксозни хотели посрещат празни чужденците в Туркменистан, където преди няколко дни българска делегация, начело с премиера Бойко Борисов, бе посрещната на официална визита. Посещението по повод четвъртата междуправителствена комисия на двете държави, както и първият Каспийски икономически форум, беше с цел задълбочаване на икономическите връзки и в делегацията бяха включени и доста представители на родни компании.
По повод форума пък в Туркменистан посрещнаха и делегации от Русия, начело с премиера Дмитрий Медведев, Казахстан, Азербайджан, Иран, тъй като тези страни си поделят Каспийско море. Заради високите гости домакините се бяха постарали да преобразят в последната година всяка малка подробност от пейзажа, който ще видят гостите.

Още на летището в наброяващия не повече от 70 хил. жители град Турменбаши в събота вечер българската делегация бе посрещната от излъскани до блясък улици, нови автобуси и спретнати служители – жените в национални рокли, а мъжете в костюми.

Белите рейсове, китайско производство, като повечето служебни автомобили, поеха по измита до блясък от край до край магистрала с прясно боядисани осеви линии и почистени мантинели. Високи бели стълбове със златни орнаменти разделят двете платна, а от двете страни в продължение на десетки километри, през 300-400 м, бдят самотни мъже, облечени в дънки и тениски, докладващи по радиостанция как се придвижва кордонът. Бели мерцедеси возят най-отпред държавните мъже.
Култът към бялото, като синоним на чистотата, става очевиден на влизане в курорта Аваза, създаден като витрина на Туркменистан, която да посреща чужденци и туристи и да създава впечатление за икономически развита и богата страна. Всички хотели са бели, красят ги златни орнаменти и са старателно осветени в различни цветове, за да създават усещането за кипящ живот.

Цветните диоди обаче не са в състояние дори късно вечер да прикрият факта, който в следващите дни става болезнено очевиден – няма никакви хора. Празни пътища, по които от време на време се мяркат само чистачки и лъскат до блясък дори светофарите, празни спирки с модерни електронни табла и златни орнаменти, празни хотели с гордо осветени по 4-5 звезди.
Всъщност така широко хваленият пред чужденците курорт Аваза представлява малък комплекс на самия бряг на Каспийско море. Общо се състои от 20 хотела, разположени на първа и втора линия. Всеки от тях е ограден от просторна градина с поне по два външни басейна и грамадни водни пързалки. По тях обаче не се спуска никой, шезлонги няма.

Оставяме настрана факта, че мобилните връзки са трудна цел, а интернетът – екзотика, която се отпуска само по нареждане „отгоре“. Социалните мрежи и комуникации като вайбър обаче са заключени, достъпът до сайтовете става също по одобрен списък, а другите са забранени. По затвореност Туркменистан може да си съперничи само със Северна Корея, но не е ясно в чия полза ще е резултатът. Защото в централноазиатската страна бяха невъзможни не само технологичните канали за общуване, но и човешките.

Именно празнотата бе първото, което стъписва българската група журналисти. Версиите за липсата на хора от страна на домакините се лутаха от това, че туристите сигурно са на плажа или си почиват по стаите, до това, че курортът само временно е затворен заради високите гости, а после ще се напълни, както винаги.

През следващите два дни обаче не успяваме да видим никакви хора извън персонала, обслужващ събитието, и става ясно, че държавата им е наредила да не излизат. Кой и как го е признал, е по-добре да не става ясно – заради сигурността на въпросния човек.
А защо управниците им се срамуват от тях, е въпрос, на който колкото по-рано си отговорят, толкова по-бързо ще успеят да излязат от тежката заблуда, в която е изпаднало обществото им, както и от политическата изолация, носеща вече и икономически загуби за страната.
Не пускаха да излизат местните, но не пускаха и делегациите. Многократните молби на българските журналисти да посетят град Турменбаши, да се разходят из центъра и местния пазар останаха без отговор. Изясни се обаче, че нямаме право да излезем от курорта.

Чужденците да стоят в лъскавата витрина, далеч от реалността на днешен Туркменистан. Това се оказа желанието на управниците, но типично за толкова затворено обществото с крайно ограничен мироглед, не бяха пресметнали доста дребни детайли, които на всеки европеец правят впечатление от пръв поглед.

Причината да държат делегациите в пълна изолация стана ясна още на следващия ден, когато все пак се наложи да бъдат изведени от курорта, за да стигнат до близко пристанище с няколко халета, превърнато в арена на изложение за високи технологии и иновации.
Магистралата отново е излъскана, а мъжете с радиостанции все така през няколкостотин метра докладват движението на ескорта. На всяко кръстовище има милиционер с униформа. Козирува и дебне да не би някой да свърне встрани, извън излъскания маршрут, почистен и декориран за чужденците.

Виждаме Турменбаши на светло – по пътя на делегациите всички сгради са прясно варосани, но грубо и набързо. Покривите са боядисани в зелено, а тъмносини пердета крият местното население зад прозорците. Там, където дори варосването не е помогнало за по-угледния вид на схлупените стари блокове от зората на социализма, са наслагани високи билбордове, за да скрият действителността от чужденците. Обикновени хора или автомобили няма.
Декорът, нагласен за имидж, се разгръща с пълна сила на т.нар. изложение за иновации. Вероятно още по-стари от блоковете пристанищни халета са „облечени“ отвътре и отвън с набързо пришити с винтове гипсокартонени плоскости. Отвън са украсени с налепено златисто фолио и боядисани в синьо стиропорени фигури. Пластмаса и картон изграждат и изложбените площи, а на пода възтънък мокет е покрит с найлон, по който са принудени да ходят уж високите гости.

Навън плацът е твърде голям, за да създаде усещане за пренаселеност, въпреки че са строени няколко десетки младежи, махащи със знаменца. До тях са наредени показно и чисто нови трактори, камиони и различна селскостопанска техника.
Пристигат и орди местни оператори на държавната телевизия, облечени в различни по цвят дочени гащеризони в зависимост от предаването, в което работят. От телевизията настояват всички да се усмихват и да ръкопляскат, когато дойде вицепрезидентът, за да открие изложението. Статистите, сред които и родните журналисти и делегация, са принудени да чакат 2 часа на плаца, докато настъпи моментът на всеобща радост за пред местния тв канал. Вътре обаче чужденците ги чакат не по-малко изненади, тъй като повечето от щандовете на „технологичния форум“ са на стоки от бита като леща, прах за пране, сладолед, салами, дрехи, обувки, моторни масла, печки и прахосмукачки, сапуни и прочие иновативни стоки. С това приключва краткото „бягство“ на делегациите извън витринния комплекс „Аваза“ и след  изложението всички са прибрани вътре, за да виждат отново около себе си само светещите и модерно изглеждащи хотели.

Там обаче нови изненади очакват родните журналисти, тъй като местните настояват да се влезе без телефони на Каспийския икономически форум. В крайна сметка пред угрозата изобщо българските медии да не отразят събитието им, домакините отстъпиха, видимо стъписани от подобен отпор и проява на свободна воля. Така в общи линии протече събитието, за което Туркменистан се е готвил цяла година и управниците бяха вложили невероятни усилия, за да превърнат няколко местенца в декор като за филм, за да представят страната в някаква приемлива светлина.
Истинският живот на днешните туркменистанци остана невидим за чужденците. Само порутените стени на няколко случайно забелязани блокчета подсказват какво се крие зад варта и златното фолио, с което в изобилие декорират навсякъде.

Случайно дочутите слухове за празни магазини, инфлация, липса на вода, ниски заплати и напълно подчинен на президента и службите живот са неща, на които чужденците не станаха свидетели и никой не се наема да коментира въпреки косвените доказателства. А те са стотиците и хиляди агенти с радиостанции, скритите хора, недопускането на чужденците до магазините и основното – портретът на президента навсякъде. Снимката на новия им лидер  Гурбангули Бердимухамедов е във всеки автобус, кола, хотел, щанд, на билбордове по улиците...
И сигурно наистина го обичат. Стоматологът сменя предишния президент – назначеният още по времето на СССР Сапармурад Ниязов, управлявал до смъртта си през 2006 г.
За разлика от Ниязов, Бердимухамедов не е преименувал месеците и дните от седмицата на себе си и свои близки, не се кичи с титлата туркменбаши – „предводител на туркмените“, не кръщава градове  и улици на себе си и роднините си, не е забранил музиката и изкуствата, не затваря библиотеки, не арестува неудобни свои подчинени, не е написал книга, която да е единственото четиво за народа.

Вероятно не се е сетил да премахне и забраната за пейки, която също е доста шокираща за чужденците, защото в целия уж модерен курорт няма къде да се седне. Обяснението е, че туркменистанците няма защо да седят, а трябва да се движат и да работят. Но може да се сети и да я премахне. Защото е видно старанието му Туркменистан да се модернизира и да се отвори към света. Друг избор и без това нямат, тъй като колкото и да е богата на природен газ страната, трябва да се намери и кой да го купува.