Скандална книга на „Милениум“ става сериал на „Нетфликс“! Авторката на „Три жени“ Лиса Тадео проговори пред читателите на „Ретро“

Месец след излизането на „Три жени“ и на българския пазар по света гръмна новината, че „Нетфликс“ подготвя минисериал по скандалната книга, адаптиран от авторката Лиса Тадео специално за малкия екран. Потърсихме я за повече коментар, но тя отклони интереса ни към телевизионната продукция с извинението, че всичко все още е в съвсем начален етап на работа и снимките ще започнат едва през януари следващата година. Призна, че много се вълнува да види как сцените от книгата ѝ оживяват, и вярва, че така посланията ѝ ще стигнат до повече хора.

Лиса Тадео се съгласи да изпрати специално за читателите на „Ретро“ свои размисли за процеса на писане и за трудностите на това да се осмелиш да бъдеш себе си в свят, който по всякакъв начин се стреми да те обезличи.

„Три жени“ е документална проза и представя живота и съдбата на три много различни дами, които все не успяват да открият правилния мъж, и дава най-точните отговори на въпроса „Защо?“. Това обаче не е скучно научно изследване, а разтърсващо четиво за женските сексуални желания и скрити фантазии, за тайните кътчета на женската душа, за силата на еротичното съзнание.
 
Ето какво казва Лиса Тадео:

Мечтата ми винаги е била да опиша в книга онези истински, неподправени истории, с които съм се сблъсквала на младини в журналистическата ми работа. Открай време ме вълнува предимно човешката душа и онова, което понякога не смеем да признаем дори и пред самите себе си.

С годините започнах да събирам такива истории, записвах ги в съвсем суров вид, съхранявах ги каквито са – нефилтрирани, неподправени с примеси. Отне ми почти десет години – срещах се с хора, изслушвах ги, предразполагах ги към изповед. Понякога беше трудно и не вървеше, а понякога попадах на жени, които просто имаха нужда да поговорят с някого, някой непознат, който да чуе и тяхната истина – без да ги съди или без да иска нещо в замяна. Не казвам, че беше лесно, всъщност на моменти диалогът вървеше почти като по острието на бръснач – на ръба да бликне кръв. Но накрая си заслужаваше.

Смешното беше, че забременях и родих точно в този период, а понеже си падам малко параноичка, отказвах да оставя детето си на бавачка и често ми се налагаше да се срещам с непознати хора из паркове и кафенета с бебе на ръце и да ги питам дали искат да ми споделят проблемите на интимния си живот. Вероятно мнозина са ми отказвали заради ситуацията, в която се намирах, но пък и доста от тях приемаха да ми се доверят именно защото виждаха, че и аз съм като тях – истинска, с реални проблеми.

Това вероятно е повлияло субективно върху избора ми кои точно от жените да влязат в крайния вариант на книгата ми, но си давам сметка, че така всъщност се получи една нестандартна книга – далеч от сегашните тенденции в изкуството, според които трябва едва ли не на квотен принцип и до стотна строго да се определят колко и какви герои да участват в дадено произведение според расата, религията или сексуалната им ориентация, за да бъде то политически коректно към всички... А моята книга представя едва три жени, които, макар и да не са статистически представителна извадка на обществото, всъщност са цялата вселена. Защото моята цел никога не е била да постигам културно, етническо или религиозно разнообразие. И защо да го целя – та нали в същността си всички сме еднакви. Всички искаме да бъдем обичани и да обичаме. Затова и моите три жени са универсални като всички нас. Просто човешки същества.

Често ме питат отъждествявам ли се с някоя от героините си, преживявала ли съм нещо подобно. И макар и в биографията ми да няма подобни елементи, аз отговарям: „Да! Аз съм всяка една от тези жени!“. Защото и аз като всяка от тях съм имала своите моменти, в които съм се чувствала безкрайно самотна и безпомощна, ужасно уязвима и отчаяна, имала съм мигове, в които съм се чувствала в пълна безизходица... А кой всъщност не се е чувствал така поне веднъж в живота си?

И затова тази книга е за всички – и за жени, и за мъже. За да почувстват, че не са сами и че всяко чувство за вина или срам, което изпитват, е нормално и често срещано. И няма нужда да се гневят или да стават агресивни – това са реакции на страх и безпомощност. Така реагират слабаците.

Докато пишех, безброй пъти изпитвах колебание – трябва ли наистина да разкривам толкова дълбоко интимни преживявания на героините си. Имаше моменти, в които бях готова да захвърля всичко, но мъжът ми с безкрайно търпение и с огромна вяра в мен ми показа, че не бива да се отказвам, затова продължих. И не съжалявам. От днешна гледна точка не бих променила нищо в книгата, не бих спестила нито една от сексуална подробност. Гордея се с „Три жени“ такава, каквато е.

Ако българските читатели вече са си я купили, бих се радвала да чуя мнението им, нека не се колебаят да ме тагват в социалните мрежи – фейсбук, инстаграм и в туитър. Надявам се да ги окриля и да им помогна да бъдат себе си.