Най-големите наши поети притежават неповторимо чувство за онова ритмуване и римуване на стиховете, което ни кара да мислим, но и светкавично да ги харесваме, като ги подхванем така, че да пламнем, но и да ги наизустим. Техните поетически откровения са стегнати, ударни, стройни. Отличават се ту с красивия танц, ту с празничния марш на словата. Но те се разгръщат и в безбройни тематични, стилови, жанрови гами. Веднъж те ту галят душата с нежните думи за любовта, ту я пълнят с огненото обожаване на родината, ту стенат от болка за пропуснатото лично щастие. А друг път ни изправят на крака и ни карат да тръгнем към борбата с нашата власт, с безкрайните световни злини, с враговете на отечеството ни.
Но те са особено привлекателни и защото са хем извисени, хем чужди за битовистичните дребнавости. Те са подкупващо естествени, чистосърдечни, нерядко дори мило простодушни. Отекват като изповедта на ту страдащия, ту ликуващия, ту воюващия с противниците си пред най-скъпите му същества. Те са горещи, без да са напомпани. Стоплят ни, като ни активизират, без да ни поучават, но и без да ни спестяват полезните си внушения. В тяхната оригиналност изпъква гордостта, но не и позата на автора. Много са нашите надарени създатели на поезията от този тип. Но аз ще посоча най-незабравимите и най-великите сред тях като Иван Вазов, Христо Ботев, Пейо Яворов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров. Тъкмо тяхното дело е образец и вдъхновение за други
забележителни поети с колкото национално,
толкова и общочовешко, философско мислене
Гръцкият поет Констандинос Кавафис например е нобелист и е истински мъдрец. Стиховете му са интересни като форма. Те са сериозна философска основа и навлизат в сложни пластове на човешкото световъзприемане. Но според мен редица от тях са умозрителни, суховати и по-скоро публицистични, отколкото заредени с блясъка на поезията, с нейната омагьосваща ни емоционална стихия. Не само Вазовото, Ботевото, Яворовото стихотворно творчество, а и поетичното дело на редица творци от по-новото поколение, като Христо Смирненски, но най-вече като Вапцаров, са далеч по-неочаквани, съдържателни, но и красиви като звучене. Те са мъдри, но и вихрени в утвърждаването на доброто и в отрицанието на злото.
Интелигентни, емоционални, социално значими са издадените у нас “Избрани стихове” на известния гръцки поет Янис Рицос. Много болка, но и много гняв срещу бедността, униженията и други несправедливости има в нея. Да благодарим, че е посветил интересни свои творения на Вапцаров, Йовков, на Пловдивското поле и е заявил безрезервната си любов към България.
Само че повечето от неговите създания са многословни, разляти. Те нямат мощното съдържателно, но и музикално звучене на най-забележителните български поети.
Нито един от най-силните романи на балканските страни, освен България, няма честта да притежава многопластова, всестранно разгъната, жанрово разнообразна романова творба като “Под игото” на Иван Вазов. Защото тя се отличава със свободната постройка, но и с голямата дълбочина на една национална библия. Тя е симфония от мъдрости и събития, от съдбовни срещи на хората с природата. Отразява въодушевлението, героизма, но и трагедията на един жестоко поробен народ. Но показва, че той и тогава запазва вярата и надеждата, че ще доживее щастливите си свободни дни.
Малко страни могат да се похвалят с много продуктивното, но и хем поетичното, хем хумористичното, хем социалното начало в много
живописните и майсторски
индивидуализираните присъствия
на хората от произведенията на Елин Пелин. А романтизмът, лиризмът, мисленето, душевната нагласа на Йордан-Йовковите мечтатели, идеалисти ни сродяват с най-силните художествени образи в европейската литература.
Гръцкият романист и нобелист Никос Казандзакис е значителна писателска величина. Творчеството му е поразително дълбок размисъл за явните и тайните страни на света, на човешката природа. Но поне според мен той е по-монотонен като звучене, като емоционално въздействие например от творбата “Тютюн” на Димитър Димов. Тя е завидно поучителен, но и невероятно увлекателен разказ за жестоко разделеното българско общество и е населена с галерия от най-разнообразни сродни, но и противоположни, воюващи герои. Тя е ослепително огледало на мащабната класова, но и вечна битка на доброто със злото.
Съвсем малко балкански писатели имат дарбата на Емилиян Станев, който пише хем реалистичните си, хем вълшебните си, но все смайващи ни разкази за животинския свят и ни пренася в чудесата на една сякаш малко известна действителност. Но той ни завладява и когато ни приобщава към магията на любовта, когато дърпа най-тънките струни от нея в условията на трагичната военна обстановка чрез новелата “Крадецът на праскови”.
Романите “Мостът над Дрина” и “Травнишка хроника” на нобелиста Иво Андрич са образец за писателско майсторство. Те ни грабват заради неговото умение да описва живота на героите, така че хем да ни увлича емоционално, хем да ни държи в напрежение и да събужда много асоциации, спомени за философията на човешкото съществуване. Но нашият Димитър Талев е явно по-живописен и по-разнообразен в разгръщането на човешките истории. Особено неговите творби “Железният светилник” и “Преспанските камбани” очертават цялата пъстрота на човешкия свят.
Те ни срещат с много различни и незабравими човешки съдби. И са далеч по-широка панорама на отразяваното робско време в текстовете на Иво Андрич. Въздействието на Талевите произведения е по-многоцветно от тематична, жанрова, емоционална гледна точка. Трагизмът и героизмът на любимите му действащи лица преобладават. Но и се пречупват през неповторимия нашенски хумор: често хем забавен, неудържим, хем лют, много суров, но и страховито справедлив.
Пиесите (“Госпожа министершата” и “Д-р”) на сръбския автор Бранислав Нушич са увлекателни в изобличаването на разгащените, ужасяващо невежите представители на височайшата власт и на богаташката среда. Но те са по-нагласени от най-силните комедии на Ст. Л. Костов. Хуморът на Костов е по-неподправен. Героите му са ярки, но и по-естествени в сравнение с тези на Нушич. Те са по-привлекателни от тези на Нушич, защото се разкриват чрез доста по-голямото богатство от най-различни ситуации, влизат в по-разнообразни и по-неочаквани битови, социални и чисто политически отношения. Имам предвид особено най-добрите му творби като “Големанов”, “Женско царство”, “Скакалци”.
Чета с уважение и с интерес например сборника от стихове на видни английски поети. Той е издаден у нас през 1969 г. Той издава високата култура, наблюдателност и социална взискателност на 16 имена. Но техните творения, поне според мен, са прекалено описателни. Те са ту умно, ту досадно обяснителни. Карат ни да мислим и да проникваме в пропуснати и важни страни от причините да бъдем доволни или недоволни от живота си. Но ни държат на разстояние от себе си и не ни вълнуват в нужната степен. Защото авторите им сякаш се оказват не наши обичани партньори, а главно наши наставници. В същото време най-блестящите български стихотворци са наши водачи, но и наши приятели.
Бил съм достатъчно време в САЩ. Затова съм имал достатъчна възможност да се запозная с тяхното художествено творчество, с най-големите им музеи и галерии през това ми посещение, но и чрез безброй телевизионни програми, четене на много книги. Те имат незаменими, а в някои отношения образцови постижения в романистиката, в драматургията, в социалното и психологическото игрално кино, в забавната музика и джаза, макар и на африканска основа. Но те са далеч от сияйните върхове на българското оперно, живописно и поетическо изкуство.
Запознат съм с най-големите завоевания на цялата европейска художествена литература и с тази на континента Америка. Затова мога да кажа, че Вазовата повест “Чичовци” е между тях. Тя блести с гениално отразеното съжителство на патриотизма с еснафството, на романтичните с битовите, фейлетонните, фарсовите, сатиричните и даже гротесковите гами.
Дори най-първокласните български писатели са се учили главно от образците на руската и френската литература, от космическото могъщество на драматурга и поета Уилям Шекспир.
Гледал съм първокласните филми на всички балкански страни. Най-интересните и предимно комедийните са сръбските. Те блестят с безподобното обаяние.
с подкупващата ни домашна естественост и с невъобразимата професионална лекота на актьорските изяви. Но и Сърбия няма голямото тематично и жанрово разнообразие на българското филмово изкуство. Защото ние имаме много безлични, сиви, изкуствени, тромави филми. Но можем да се гордеем с незабравими и хем епични, хем дълбоки, както и с изискано камерни кинотворби на европейско равнище. Имам предвид “Козият рог”, “Крадецът на праскови”, “Аспарух”, “Време разделно”, “Илюзия”. Те са различна, но все покъртителна картина на отразяваното време, един зашеметяващ ни разказ за личната и за националната съдба. А особено
дълго натрапваните кинопродукции
на днешна съседна Турция
например с малки изключения са жалка имитация на изкуството. Те са безкрайна поредица от безвкусици, баналности, клишета, щампи, примитивни и ту плачливи, ту свирепи настроения, нагласи. Повечето от тях носят вкуса на вкисната боза.
Българите са първи на Балканите, но и едни от най-първите в света с мощните си оперни певци - тези огнени представители на гениалните начала в нацията ни. Нашите танцови и песенни фолклорни състави изправят на крака чужденци от най-големите държави. А първокласните ни живописци смайват зрителя с изключителния си талант да владеят неподражаемата игра с изобилието на цветовете, с тяхното неподозирано втъкаване в композицията на картините.
Все още няма коментари