Попаднах наскоро в дома на лъчезарна дама, която наближава 70. От Варна. И както понякога става, тя рече ей тъй, по женски, да ми се похвали какви неща е измайсторила в последните десет години...
И като взе да носи и да разстила пред мен планини от карета и покривки с гъста българска бродерия, премрежиха ми се очите. „Тази е от Търновско... Тази е от Пловдивско... Тази е македонска... Тази е тракийска... Тази я имам от баба си...“ И всичко това – грижливо изгладено и навито, за да не се мачка, на специални картонени рула. Срам ме е, но ще призная, че първият ми въпрос беше: „Продаваш ли ги? Печелиш ли от това?“.
Оказа се, че Данка Павлова, родена в село Кюлевча (в подножието на Мадарския конник), инженер по професия, вече пенсионерка и вдовица, с две големи дъщери и три внучета, денонощно и вдъхновено бродира само с идеята да не се затрие този занаят, да пребъдат българските му корени.
- Откога датира този твой интерес към шевицата?
- От малка обичам ръчно изработени неща. Още преди да тръгна на училище, се научих да плета, после се научих да бродирам. Майка ми рисуваше под индиго на бял плат някакво цветенце, да речем, и аз, седнала до баба, седя и шия. Единственото, което можеше да ме откъсне от това, бяха книгите. Когато баба ми отвореше своята ракла, аз с такова благоговение разглеждах ръчно изработените – плетени, бродирани, тъкани, изделия... С мама и баба сме тъкали на стан, но най ме увличаха шевиците. Бях избродирала на етамин една възглавничка за столове, различни ковьорчета – цветни.
- А после навярно си почнала да правиш чеиза си?
- А, не, отидох да уча в техникума в града. Купувах списания и книги с българска шевица, но нямаше време, отлагах... Като студентка повечето плетях, сама се научих да плета блузи, шалове, шапки. Случайно, вече женена и с деца, попаднах на една изложба с български шевици. Децата ме дърпаха, а аз не мога да се откъсна. Организаторите ми казаха, че във Варна има кръжок по българска шевица, създаден към читалище „Просвета 1927” в квартал „Аспарухово”. Запознах се с Милка Пенчева, ръководител на кръжока. Тя ме покани, но тогава аз още работех и... пак отложих. След пенсионирането си веднага отидох в читалището. И ето, вече десет години съм в кръжока „Райна Княгиня”.
- Децата ти подкрепят ли те в това трудоемко хоби?
- Да, те уважават моето занимание, но аз не настоявам непременно и те да бродират, нито да използват тези красоти вкъщи. Всички съзнаваме, че днешните мебели не „понасят“ точно такава украса. Но
едната ми дъщеря, която живее в Америка, казва: Като си купим къща, едната стая ще я направя битова, само с български тъкани постелки, дантели и шевици
- В този кръжок взаимно ли се учите, състезавате ли се, продавате ли?
- Така както се издирват стари народни песни, както се разработват народни хора, така и ние издирваме стари шевици и ги пресътворяваме. Винаги гледаме и внимаваме да спазваме изискванията и орнаментиката на съответната етнографска област. Всяко изработено нещо ти е като рожба – ти си го мислил, вложил си свои идеи, не можеш да се разделиш с него. И дума не може да става да го продадеш! Кръжокът организира много изложби в страната и чужбина. Разработките ни са повече от хиляда и двеста. Аз също
успях да направя три изложби със свои изделия – в своето родно село, в село Изгрев, Варненска област, и в село Кулевча – Украйна
Това село е основано от наши съселяни по време на руско-турските войни преди Освобождението.
- Какво стана с плетенето, старата студентска любов?
- Да, отново се върнах към плетенето, но това стана при неприятни обстоятелства. Нямах още четиридесет години и ми се наложи да се боря с рака. Три месеца прекарах в Онкологичната болница в София с две операции. Бях се отчаяла. Никога няма да забравя една жена – Мария, която ми се скара и аз още там „се взех в ръце” и си казах: ”Аз ще живея!”. Още в болницата си купих прежда и куки и там започнах да плета. Като отидох в Америка на гости на дъщерята, много ги впечатлих американците с моите ръчни плетива.
- Какво те вълнува от обществените теми?
- Българското образование например. Защо не се уважават учителите? Дали учителските знания са по-слаби, или домашното възпитание на децата е проблем? Защо се унищожи българското земеделие? Вълнуват ме много въпросите, касаещи младите. Уж минаха много години от промяната, а те живеят по-лошо от нас. Не са щастливи, не са спокойни, непрекъснато чета за убийства, самоубийства, чудя се защо не искат да се женят... Вълнува ме въпросът: „Защо не сме единни?”.
- Имаш ли си още мечти?
- Не може човек да няма мечти. Когато беше жив съпругът ми, си мечтаех за една малка къщичка на село. Ей така, да се наслаждавам на природата и птичите песни. Сега си мечтая за здраве, всички в семейството да сме в топли отношения, да имам сили и очи да творя още както в шиенето, така и в плетките. Искам да осъществя една своя мечта – художествена фотография. Поне малко да науча от нея, защото винаги са ме пленявали тези произведения. Ако можех да се върна назад във времето, обезателно бих учила етнография, художествена фотография...
- Какво би посъветвала връстниците си от тази трибуна?
- Да не говорят за болести. Докато могат да се движат (защото движението е здраве),
възрастните трябва да правят това, което харесват, и да са полезни у дома, дори и понякога да не са дооценени
Да тренират мозъка си по всякакъв начин – кръстословици, вестници, книги. Моята свекърва живя до деветдесет и осем години, но аз не съм я чула нито веднъж да казва: „Когато умра...“. Четеше трилъри с лупа в ръка. Дядо ми живя до деветдесет и две години. На деветдесет по колене се е движил и плевил в градината. Тъй че... всичко е в мозъка.
- Какво те прави щастлива?
- Мисълта, че имам умни и разсъдливи внуци. Досега не са ме посрамвали. Карам им се единствено за това, че не обичат да четат книги. Говоря им за миналото, за родовете, за предците им. Казвам им: ”Както народ без история няма бъдеще, тъй и хора, които нямат родова памет, се губят в бъдещето”. Говоря им, че много ги уважавам, че толкова много знаят и могат, но те трябва да се вслушват в по-възрастните, защото те са по-мъдри. Поговорката е ясна: ”Накарай младите, попитай старите!”.
- Какво би върнала назад, ако можеше?
- Мъжа ми, моя Максим. Влюбихме се още като деца, 14-годишни, съученици. Загубих го през декември 2013 г. и осиротях. Без мъжа си се чувствам като птица с едно отрязано крило.
Крепи ме работата, многото приятели, децата, внуците... И мисълта, че Бог няма да ни изостави, той бди над нас. А нашият татко знаем, че ни обича и ни помага отгоре, от небето!
Петя АЛЕКСАНДРОВА
