Мафия вкарала  баба Мария в кашон

 
Тя е слабичка, нежна женица на 78 години. Лицето й е изпълнено с бръчки, движенията й са енергични, в ръката й неизменно има цигара. След малко цигарата е запалена и две стари очи проблясват доволни в 20-сантиметровото й прозорче към света.

Старицата живее години наред в кашон на улицата в центъра на София.
 

За Мария Вангелова Милева през последните 15 години опаковките от телевизорите са дом. В центъра на София на улица „Съборна“, досами хотел „Шератон“ и президентството, сред кафенета, ресторанти, синя зона, офиси и забързано-отнесени минувачи, старицата е заградила своето лично жизнено пространство.
 
Циганското лято е към края си, ноемврииските утрини са сковаващи - температурите са около -5 градуса, а вятърът прави студа хапещ. Говорим клекнали - аз на тротоара, а Мария в мукавената си къща.
 
“О, как оцелявам ли, че аз имам работа, грижа се за работниците, имам една строителна бригада”, нарежда баба Мария.
 
Звучи налудничаво, невъзможно бягство на ума в друго измерение, където намира спокойствие.

По-късно репортерската ми проверка ще установи, че всичко казано от кашонената баба е истина. Макар и малко поукрасена. На живота си на това място старицата гледа като на работа. Чисти тротоара от дребните боклуци срещу правото на живот върху него.
 
Разказът е объркан. Всъщност не е ясно дали баба Мария е добре с акъла. Говори книжовен български, но всяка нейна история е дълбоко белязана от белезите на психичната болест, която я поддържа почти напълно анонимна на улицата – без истинско минало и без възможно бъдеще.
 
Но Мария си има минало. 37 години трудов стаж като медицинска сестра
 
в Строителна, а по-късно І работническа болница. От там датират и добрите й отношения със строителните бригади, ремонтиращи околните луксозни имоти. Старицата наистина свършва това-онова – изхвърля отпадъци, премита...
 
Да се направи разлика между истина и фантазия в разказа й, е невъзможно. Сигурно е само, че тя някак си се оправя сама с помощта на пенсията от 192 лева, която взима от пощата в квартал "Дървеница". Най-вероятно последната й адресна регистрация е била в тамошния старчески дом.
 
“Взимам си парите и веднага ги давам в кафенето отсреща, страх ме е да не ме пребият и ограбят. Храня се там на тефтер”, отсича бездомницата.
 
По-късно потвърждава управителката на заведението. “Тя е част от улицата, част от нашия живот. Наскоро я бяха прибрали и се наложи с момчетата от бригадата да я търсим. Бяха я закарали в някакъв старчески дом, но я пуснаха”, разказва благодетелката й.
 
Всичко се върти около трагичната смърт на сина й Даниел Иванов
 
Петков, намерен мъртъв смазан от бой през 2005 г., разказ, изпълнен с ужасяващи подробности.

Голямата й болка са циганите, които са убили сина й, фалшифицирали самоличността й, отнели къщата в с. Волуяк, измамили са я и в крайна сметка всичко било изпратено на международен съд. Първоначалната абсурдност на разказите на баба Мария потъва в отчайващата реалност на нейната съдба, която очевидно завършва на улицата.
 
Иначе битът на бездомника, от който не се е отказала съвсем, следва своята нереална логика и детайли, които рядко стават известни на хората, които не живеят на улицата. Питам възрастната жена какво яде, къде се храни, къпе ли се някога, как се оправя на улицата.
 
„Ами, справям се някак. Преди ходех всяка седмица по една вечер на хотел, да се изкъпя, да си почина, сега и в месеца не мога да отида, защото стана 20 лева, а беше 10 лева преди“.
 
Докато говори, подскача и се втурва да събира фасове от земята, хартийки и боклуци, които иначе не липсват по софийските улици. Фасовете ги хваща внимателно с хартийка, като внимава да не ги докосне, погнусена и спазвайки личната си хигиена, добавяйки немалка доза абсурдност към ситуацията. А защо всъщност ги събира? „Защото няма да ме държат тука.
 
Те знаят всичко, цялата полиция знае истината
 
Знаят, че сина ми го убиха и го смляха, не ми дадоха и да го погреба“.
 
А храната? „Сега съм малко в преразход и ям само сутрин по един сандвич, ей такъв (показва с ръцете) – два и седемдесет. Вечер, ако има за една супа и едни солети в нея – лев и десет. Ако няма, няма“, казва тя. А за обяд? „За обяд – няма“, казва с особена жестока мъдрост в гласа.

И цигари, разбира се, които все така не може да откаже въпреки високите цени.
 
Предлагам да й донесем дрехи и одеяло, но тя отказва категорично. “Всичко си имам, не ща милостиня, не искам пари, защото ще стана прицел на цигани и наркомани. По-добре е да нямам нищо, така съм в безопасност”. С последен опит питам възрастната жена дали има роднини, някой, който би могъл да се грижи за нея. „Дано не доживея да се грижи някой за мене…“, отговаря тя.
 
Паулина Боянова