Създателят на “Рамбо” Тед Кочев през сълзи: Няма кой да ми отвори бащината къща в Пловдив

Големият режисьор и сценарист Тед Кочев не сдържа сълзите си, когато застана пред родната къща на своя баща в Пловдив.
"Много съжалявам, че няма кой да ми отвори, за да я видя", каза развълнуван гостът. Той и съпругата му стояха няколко минути пред портата и съзерцаваха зеления двор през металната ограда. Къщата е старинна, на места мазилката й е олюпена. Кочев се размечта. 

"Татко имаше двама братя и три сестри. Сега се видях с братовчедите. Говорихме си дълго, обсъждахме и клюки", призна режисьорът. 

Преди седмица той получи личната си карта, с която стана най-новият жител на Пловдив. 

В сърцето си съм българин. Не успях да стана канадец, защото аз съм различен, не спира да повтаря като мантра той

Тед бе най-удивителният гост на 20-ото юбилейно издание на международния София филм фест, който се връща в България след 55 години. “Обичам България”, “Българите са моите хора” и “Винаги съм се чувствал българин” са фразите, които Кочев не се умори да повтаря множество пъти. И докато получаваше най-престижните отличия и награди, сред които наградата на Столичната община за принос към света на киноизкуството и наградата “Златен век” звезда от Министерството на културата, 85-годишният Кочев не спря да изтъква, че за него това са най-големите му отличия.

“Ще ви кажа защо. Когато бях дете, домът на семейството ми в Торонто беше украсен като типична пловдивска къща. Вкъщи говорехме само на български. Въпреки че съм роден в Торонто, аз много късно започнах да говоря на английски. Дори когато започнах да ходя на училище, в началото говорех само на български”. 

Докато бил дете, всички вкъщи говорели на български, съседите и техните деца - също. В почивните дни се представяли пиеси от страната ни, в които родителите и чичо му били главните актьори. На празници слушали българска народна музика, играели ръченица, хора. 

“До ден днешен тези ритми са в кръвта ми, обичам ги. Изобщо извън къщи живеехме като англичани, а у дома - като българи, обяснява Тед Кочев. - Вкъщи майка ми готвеше само български гозби: боб, леща, кебапчета, сарми с месо и със зеле, както и пълнени чушки, моето любимо ястие. Обожавам още баклава и баница със сирене...

Ние бяхме едно голямо българско и македонско семейство

Аз ползвам три думи за едно и също нещо: “диня” на български, “любеница” на македонски и “карпуз” на турски. В Торонто имаше цяла улица с македонски и български семейства, всички деца на тази улица си играехме заедно и всички бяхме едно - българи. Там бяха моите братовчеди и приятелите ми. Макар и в Канада, чувствахме се като в малко македонско село”.

Кочев завършва английска литература в университета в Торонто, а на 24 г. влиза в телевизията и става най-младият режисьор в СВС - Canadian Broadcasting Corporation. Там работи две години, след което заминава да живее и работи във Великобритания. По това време негов ментор става Сидни Нюман - един от пионерите на британската тв драма. Веднъж Нюман влиза в кабинета на Кочев и му казва: “Знаеш ли, Тед, ти си доста добър сценарист, но знаеш ли в какво друго би бил добър? Имаш всичко необходимо, за да станеш страхотен режисьор”. И го пита дали би искал да се пробва като такъв. “Ще ти дам да направиш един драматичен филм и ако ми хареса, ще подпишеш договор. Ако ли не - си уволнен”, допълва Нюман. Така не след дълго Тед Кочев става режисьор и това се превръща в негово призвание.

Той живее около 17 години на Острова и през това време поставя пиеси, режисира филми. През 1972 г. се връща в Канада, където работи по различни ленти. Една от тях е адаптация на романа на неговия приятел и бивш съквартирант Мордекай Ричлър “Чиракуването на Дъди Крейвиц”. Филмът печели престижната награда “Златна мечка” на Берлинския филмов фестивал през 1974 г. и все още се смята за една от най-стойностните канадски продукции.

Най-голямото изпитание за Тед Кочев обаче тепърва предстои - работата в Холивуд. “Тъй като един средно труден американски филм струва 13 млн. долара, натискът върху режисьорите е огромен. Трябва да се правят компромиси и изобщо живееш непрекъснато като в състояние на война”, разказва за първите си години в Лос Анджелис Тед Кочев през 1990 г.

Тед Кочев режисира актьори от ранга на Джейн и Питър Фонда, Джийн Хекман, но най-често името му се свързва с “Рамбо: Първа кръв” и Силвестър Сталоун.

Малцина знаят, че краят на екшъна е замислен доста по-различно от това, което хората виждат на екрана. Идеята е филмът всъщност да представлява една самоубийствена мисия. Така героят на Сталоун - ветеран от войната във Виетнам, се застрелва сам накрая.

“Зрителите ще ни намразят”, казва Сталоун на режисьора. “Имаш право”, отговаря му той. Тед преработва сценария въпреки неодобрението на продуцентите. Така се превръща в хит.
Освен Александра, Кочев има още четири деца. Първите три са от брака му с актрисата Силвия Кей, а другите две - от втората му съпруга Лифан Чанг. С нея идва в България през 1990 г. и се оказва, че тя е била и преди това в държавата ни. Като бивша гимнастичка е тренирала в школата на Нешка Робева. Сега съпругата на режисьора е художник. Двамата живеят в Бевърли Хилс, но през зимата се местят в къщата им в Мексико. Не за друго - там им е по-топло.

Днес Тед се разпалва - имам готов сценарий и мечтата ми е да го реализирам като филм

Ето и историята - тя е от истинския живот.

Това, което се е случило, е свързано с Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одрин в рамките на Османската империя. Въстанието е потушено от турците и всички македонци са много жестоко наказани. Опожарени са страшно много македонски градове и села, зверски убити са всички хора там. Прадядо ми решил да избяга. Притежавал много успешно и богато селско стопанство, но решил да изостави всичко, за да се спаси заедно с цялото си семейство. Имал петима синове и много внуци, всички работели в стопанството му, а когато вечеряли заедно всяка вечер, събирали са се над 50 човека. Когато турците заплашили, че ще ги убият, прадядо ми решил, че единственото спасение е да се бяга. Турците нахлули в празната им къща, изгорили дома им, убили всичките им животни, хвърлили трупове в кладенците на двора, за да отровят водата. Единственият изход бил бягството. Семейството се разделило наполовина - 24 души са се придвижвали през планините, а другите 24 са минавали през речната долина. В планината турците стреляли по роднините ми и ги убили по много жесток начин, наоколо всичко било в кръв... Избили ги всичките, с изключение на едно 8-годишно момче, което е оцеляло, защото родителите му го предпазили с телата си. Но това не е всичко! Детето чуло как турският капитан казва: “Уверете се, че всички са мъртви. Отрежете част от дясното ухо на всеки!”. Когато стигнали до единствения жив човек, това дете мълчало, докато режели ухото му... и отново оцеляло. По-късно успяло да се събере заедно с другата половина от семейството по линия на майка ми, които успели да се доберат до България. Заселили се във Варна. 
В Канада аз успях да разпозная това пораснало вече дете като мой чичо именно по липсващата част от ухото му.

Но първо ще бъде филмът за спасяването на българските евреи от цар Борис III

Чел съм всяка книга по темата. Знам много. Освен това съм говорил със Симеон Сакскобургготски, с княгиня Мария Луиза и с принц Херман, така че знам всичко. Казаха ми всичко. Той е бил хуманист, заявил е на Хитлер, че е цар на всички хора в България: арменци, турци, християни, евреи. 

Всички те са част от един народ и царят няма да позволи нито един от тях да бъде убит!

... Цялото ми детство мина като един сън за България. 

Всяка година родителите ми планираха да се върнат, но все не успяваха...