Спомен за славните бригадирски години  

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха –
Борба живяхме ний, борба!
/Пеньо Пенев „Когато се наливаха основите”/
 
 
Размисъл пред снимки за отминалата младост и благотворителен труд. Да си спомним за младежкия подвиг на поколението, изграждало Родината ни през 50-те години на миналия век. Бяха следвоенните години на голямата мизерия. Сега не сме стигнали чак до това положение. Трикотаж, гумени цървули и тъкани се купуваха след разпределение, а хляб, захар, мазнини и др. бяха с купони. Войната беше погълнала част от националното богатство.

В тези условия започна изграждането на първата българска република. Младежите с различни убеждения, но морално с патриотично съзнание формираха бригади на доброволни начала за изграждане на национални обекти. С неповторим ентусиазъм и родолюбие се строяха Прохода на Републиката, Димитровград, язовирите „Росица”, „Копринка”, „Искър”, „Студена”; ж.п. линии и т.н.
Една от бригадите от моето родно село Агатово, Севлиевско, работеше през 1948 г. на язовир „Росица” /днес „Ал. Стамболийски”/ - първия в България. На снимката са група от 13 младежи, които работеха самоотвержено, пееха, учеха и не бяха чували за наркотици, корупция, кражби... От тях са живи  трима души: полковник Вичо Ганчев – военен летец, първия вляво, професор Веселин Лазаров – трети на последния и Илия Вътев – офицер и учител, първият на трети ред. Останалите са покойници с достойни наследници – полковник Серафим Вичев, Петър Петков – специалист по строителство, Вичо Събев – филолог, бивш редактор на сп. „Турист”, Пеньо Неделчев – българска филология, ръководител на издателство, инж. Севдалин Пенчовски, Гено Дочев – ел. техник и пр. Всички те бяха активни в труда, самодейността, обучението и успели в живота. Оставиха спомен за добри дела, почтеност и родолюбие.

На втората по-малка снимка са група бригадири, работили през лятото на 1951 г. на язовир „Петко Славейков”. Също бяха красиви, жизнерадостни, пословично трудолюбиви, родолюбци и преуспели в живота и с добри семейства. От тях са живи: Събка Пенчовска в ляво, инж. Станка Пенева – в дясно, Бояна Трифонова – седнала. Покойници са инж. Теофан Христов и ср. техник Иван Белев.
Ние, по-младите, мечтаехме да бъдем като тях, с красива униформа, значки на обекти, уважавани и обичани от населението. Дойде време - след четири години с мои връстници ходихме да работим на завършването на яз. „Ал. Стамболийски”. Инженери от Чехословакия монтираха машините и на голямо тържество беше открит обекта от министър-председателя Вълко Червенков.

През 1954 г. 20 младежи от същото село бяхме бригадири на ВЕЦ „Батошево-2”. Спяхме на два етажа, хранехме се под една дива круша с голяма корона, менюто беше чай със сирене, юфка, боб, леща. Бяхме бедни, но се уважавахме, работехме, учехме и и обичахме Родината си. Имаше много веселие, песни и спортуване. Това няма да се повтори при комерсиалното общество с корист, завист и злоба.

В Народното събрание преди 20 години някои предлагаха да се плати труда на бригадирите. Не казаха откъде. Сега някои съвременни задоволени личности от интелигенцията се отнасят с ирония към тези времена, наричат бригадирите заблудени, наивни. Много хора от това поколение бяха живи и чрез радиоемисиите, бяха категорични, че не искат заплати, работили за Татковината, когато някои я бяха катастрофално разграбили и нямаше вариант за строителство на национални обекти със заплащане. Бяхме бедни, но не бяхме нещастни. С възвишена нравственост и творческа активност вървяхме напред. С труд и почтеност съдбата ни направи достойни хора.
 
 
Доц. д.ф.н. Гено Матеев, Севлиево