Спомени от соца: Плесницата

Беше лятото на 1980 година, в края на месец юли. Онази вечер гостувах на един от приятелите ми, а това се случваше често тогава- да си ходим на гости. Весели времена.

В този ден тъкмо се бе прибрал от национална комсомолска лагер школа „Малчика“ синът му Красимир – тинейнджър, тогава ги наричахме юноши, или младежи. Партията имаше изградена система за подготовка на бъдещи свои кадри още от нейната забавачка- Димитровския комсомол. А Краси бе второкурсник в престижния електротехникум в града, височък симпатяга, умник, секретар на учкома.

Сега изглеждаше малко притеснен, нещо непривично за него, обикновено винаги бе усмихнат и готов да се шегува. И още не бяхме се чукнали с баща му за здраве, и не бяхме опитали мезето, което сръчната му майка Кети бе поднесла, Красимир не се стърпя да ни разкаже какво е преживял по време на лагер школата над Батак:

 - Пристигнахме на групи от окръжните градове, настаниха ни в бунгалата, разбира се отделно момчетата и момичетата. Съсед по легло ми беше едно добруджанче- Иван. Добричлията бе деветокласник, с леко пъпчиво лице, но разговорлив и услужлив. Той пръв ми предложи да изтупаме вехтичките, но здрави одеала заедно и да постелем леглата.

Дните си приличаха, но беше забавно, особено след скучните лекции до обяд по класово-партийно, патриотично и интернационално възпитание на младежта и пр. , или задачите, поставени от другаря Тодор Живков пред комсомолците в неговото писмо до ЦК на ДКМС.
След обяд се развихряха спортни състезания по волейбол, футбол, тенис на маса, шахматни турнири, а вечер на изградената естрада се изявяваха талантливи комсомолчета, събрани тук от цялата страна.

Но към десетият ден се случи нещо неприятно. Момичетата от две бунгала се оплакали на началничката на лагера-Величка, едра млада жена, кадър на ЦК на ДКМС, че им липсват пари от багажа. Началничката управляваше лагера с твърда ръка, но ни позволяваше и някои волности– пускаше ни да излизаме по двама-трима до Батак или близкия курорт Цигов чарк, за да си пазаруваме някои лакомства, вечер позволяваше да се прави проверката по късно от установеното време. Но като разбра за кражбите, събра отрядните ръководители и нареди да се вземат незабавно мерки, за да се установи извършителят на тези мерзки деяния.

На сбирката с нашия отряден ръководител всички обещаха да бъдат наблюдателни и да съобщят, ако забележат нещо. А добруджанчето Иван вдигна ръка и рече: Другарю отряден, аз ще наблюдавам постоянно бунгалата- и процеди през зъби: Ще го хвана този мерзавец, другарю отряден ръководител, и ще му счупя лично ръцете!

След три дни изпищяха и други, че им липсват пари. Някои от лагерниците помолиха отрядните да им пазят и левчетата за дневни нужди. Зароди се една подозрителност помежду лагерниците, каквато не бе позната дотогава в живота им.

Една сутрин, към средата на месеца, на сутрешната проверка началничката застана пред строените отряди и извика: - Лагерници, имаме си герой, който е разрешил неприятния случай с липсващите пари. - Иван от трети отряд, излез от строя и ела при мен.

Набитото добруджанче почервеня, поколеба се за миг, но се запъти бавно към началничката, а тя го прикани да се приближи: - Пред мен, Иване!
Той пристъпи още една крачка, но втора не можа, защото още докато пристъпяше тежката ръка на Величка го зашлеви с такава сила, че Иван падна на земята.

- Марш оттук мръсен крадец,  гад, за такива като теб няма място в школата, веднага изчезвай! -извика началничката.
Всички в строя замръзнахме от шока на видяното.

Иван стана пребледнял и се затича залитайки, и грухтейки някак си. След две минути го видяхме с раницата му да бяга към една от пътеките за Батак.
Момичета от едно бунгало го видяли как бърка в чантите им и пъха в джобовете си от парите им.

Дълго коментираха лагерниците случилото се. Едни не можели да повярват, че активист, изпратен в национална школа може да върши престъпления, други бяха крайно изненадани от действията на началничката, която не се замисли да прогони злосторника така зрелищно. Повече не чухме нищо за по нататъшната му съдба...
 
Докато слушахме историята от Красимир, дори забравихме за питиетата. Настъпи кратко мълчание. Замислих се –как ли бих постъпил на мястото на началничката в този случай, изгонен без придружител, без да си дам сметка какво би сторило със себе си това момче след публичното му изобличаване по най-позорния начин.... Едва ли.
Михаил АХЧИЕВ