Спомени от соца: Насилиха татко за ТКЗС, влязохме с каруца и една крава

По време на Втората световна война бях на 9 години. Помня добре преминаването на съветските военни части през нашето село. Част от населението (по-бедните хора) ги посрещаше и изпращаше с хляб и сол, цветя и хранителни продукти. За да продължат пътя си, те вземаха от стопаните здрави коне и оставяха уморените от дългите пътувания. Мой роднина от близкото село получи от тях два тежковозни коня и дълго време ги използва за селскостопанска работа.

След 9 септември 1944 година, особено по времето на Вълко Червенков, станаха дълбоки промени в селското стопанство. Моето семейство се водеше средно по възможности – с 35 дка ниви и две мършави крави. Трудно се изхранвахме и както се казва, едва свързвахме двата края.

Управляващите по него време приеха курс към уедряване на земята с учредяване на ТКЗС – трудово-кооперативни земеделски стопанства. Първите членове бяха много бедни и малоимотни селяни. Държавата обаче прие мерки за задължителни доставки на храни и продукти – наряди, които трябваше да получи от частните земеделски стопанства. Задължаваха ни да предаваме месо, мляко, яйца и вълна, независимо от това какви животни имаме. Задължаваха ни да сеем технически култури като рицин, памук и тютюн.

Когато свършехме с жетвата и овършеехме пшеницата, ечемика и ръжта, ни искаха държавни доставки, без да ги интересува дали останалото количество ще стигне за изхранването на семейството. След вършитбата натоварвахме на каруцата зърното и с двете крави го откарвахме на 13 км до гарата, откъдето го експедираха.
Като се върнехме вкъщи, още неприбрали животните в обора, идваше бирникът и ни взимаше парите за данъци. Това беше единият начин да ни накарат да влезем в ТКЗС. Но кампанията за влизане се водеше и по друг начин. Първенците на селото отиваха вечер у хората и ги притискаха да подпишат молба за членство, като обещаят, че на другия ден ще предадат животните, инвентара и нивите си. Комисарите не си отиваха, докато не получат съгласието на стопаните.

Някои глави на фамилии изчезваха за ден-два, други за повече време, поне докато вървеше кампанията. И сега се сещам за умисления си баща. Запалил селската печка със сурови дърва и наведен над нея угрижен, той гледаше голямата тенджера с шепата боб в нея. Дали ще уври?! Беше станал много мълчалив, не знаеше какво още може да ни сполети. Вечер трудно заспивахме, защото ни глождеха мисли как ще се живее занапред.

Е, не издържахме, и с една крава, каруцата и нивите влязохме в ТКЗС. Повечето от стопаните в селото вече бяха влезли. Започна голямо строителство на ферми – сгради за животни и складове. Баща ми участваше като майстор до пенсионирането си.

С идването на демокрацията и приватизацията няма и помен от стопанствата. Видяхме и виждаме последствията. В другите държави от социалистическия лагер не постъпиха така. Запазиха си тип ТКЗС-кооперативите, макар че хората им си получиха документите за собственост.

У нас сега някои стопани като останаха без работа, за да закърпят положението, си продадоха нивите на безценица. До това ни доведе демократичният капитализъм.
Велчо НИКОЛОВ, Разград