Три пъти ни караха да ходим на манифестации по социалистическо време – на 1 май, Деня на труда, на 24 май, Празника на славянската писменост „Св. Кирил и Методий” и на 7 ноември – Октомврийската революция. Присъствието беше задължително и мърдане нямаше. Партийната секретарка минаваше с един списък по стаите в службата и срещу подпис съобщаваше на всеки поотделно къде и в колко часа е сборния пункт. Допълваше – ей, и да носите цъфнали клонки или цветя, никой да не забрави!
Помня тези дни с чувство на сива тегоба, но и с доста топлота. Защото беше весело. Примерно, събирахме се празнично облечени в 8,30 ч. сутринта. Най-големите подмазвачки с костюмчета стил „Априлският пленум – 1956 г.” бяха успели да идат и на „студено” къдрене. А слагачите от мъжки пол се натискаха кой да носи знамената и плакатите. И започваше едно адско висене по тротоарите, пушене на цели кутии цигари и пускане на фасовете на земята. С лющене на семки, смях, задявки, клюки, вицове и празни брътвежи.
След проверката кой е дошъл и кой се прави на болен, започвахме бавно и лениво да се предвижваме по улиците. Имаше си специален маршрут, спуснат от Районния комитет на партията. Защото нашият „лъч” трябваше на улица еди коя си да се слее с лъча на друго братско предприятие и така редиците ни да станат по-плътни и по-авторитетни. Някъде към обяд вече наближавахме заветния мавзолей, дори виждахме бомбетата на държавните и партийни началници. Търсехме с очи да зърнем на живо Тодор Живков, който беше някъде по средата на трибуната с неизменното пионерче до него. Към мавзолея от съседните нему улици се стичаха още няколко „лъча”. Въпрос на престиж беше нашият да е най-близо до трибуната, за да виждаме народните ръководители. На фона на бодрячески маршове, високоговорители гърмяха с високопарни клишета от рода: Ето ги трудещите се от завод не знам кой си. В техните редици е и героят на социалистическия труд И. И. А досами представителите на работническата класа са учените от БАН. В авангардната им колона виждаме заслужилият деятел на науката П.Р., който създаде невиждан в света метод за леене под налягане. Следват ги талантливите колективи на Народната опера и Народния театър, предвождани от заслужилите артисти К.З., В. Б., и М.Р. Те носят високо масивен транспарант с надписа „Единни с партията!”.
И докато гърмеше уредбата на площада пред мавзолея, ние пък с обърнати лица към пълната с големци трибуна викахме с цели гърла:”БКП - КПСС! БКП - КПСС!”, после „Ленин, Сталин, Димитров!”„Вечна дружба!”, „Вечна дружба” , Ура-а-а....”. Махахме с увехналите клончета и клюмналите от майския дъжд портрети на Владимир Илич, Брежнев, Сталин, разбира се най-вече на Тодор Живков и членовете на Политбюро на БКП. Постепенно редиците на строя ни се разтуряха и размиваха в общата тълпа от възрастни и дечурлиги с балончета по улиците. Докато без много уговорки не хлътвахме в първите преки след площада в някоя кръчма и тогава започваше същинското празненство. Като почне да се лее онази пенлива бира, спирка няма.
Помня как един колега така се натряска първомайски, че едва го замъкнахме до къщи в жк „Младост”. Ама жена му опекла агнешка плешка и вече нарязала зелената салата, така се разлюти, че буквално му тресна вратата под носа. Какво да го правим горкия човек? Ами замъкнахме го до службата и го оставихме да дреме на един стол при бай Данчо портиера. Той да му мисли. Но пък друг колега тъкмо на една манифестация се залюби с млада колежка от съседния отдел. Толкова силно се залюби, че двамата се ожениха и вече имат 2 хубави дечица.
Димитрина Захова, София
Спомени от соца: „КПСС-БКП!”, „Вечна дружба!”
Водеха ни под строй на манифестации, ние замръквахме по кръчмите
0 коментара
Все още няма коментари