Случката, която ще ви разкажа, е от края на 60-те години, когато служех в прочутия Грудовски гарнизон, част от Бермудския триъгълник – Грудово, Елхово, Звездец. Там пращаха неособено благонадеждните кадри - както войници, така и офицери.
Грудово си имаше и футболен отбор, който се наричаше „Странджа”, но в целия Бургаски окръг го наричаха „Глиган”. Заради многото прасета от прочутата странджанска порода, които масово се отглеждаха в района. В отбора, разбира се, играеха и офицери и войници, защото ние четирите поделения, дислоцирани там, имахме повече личен състав от местното население.
Та да си дойдем на думата. Един кръг преди края се оказа, че въпреки добрите резултати грудовският отбор изостава на 3 точки от първия в окръжната група и не може да се класира по-нагоре. Тогава за победа се даваха само по 2 точки. Така че последният мач с отбора на Лозарево – село от винопроизводителната Сунгурларска долина, беше без значение.
Да, но за лозаревци беше – на тях им трябваше задължителна победа, дори и с 1:0, за да останат в групата. А това не беше без значение за всеки тогавашен кмет и местен партиен ръководител. Предварително в Грудово пристигна парламентьор, който предложи техните условия, за да получат заветната победа. Какво са договаряли с местните фактори, стана ясно в деня на мача. От Лозарево пристигна кооперативната „молотовка”, в чиято каросерия бе натоварен отборът, няколко запалянковци, сред които кметът и партийният секретар. В дъното, покрит с брезент, беше рушветът – буре вино и 2-3 печени агнета, според поизбледнелите ми спомени оттогава.
Мачовете при социализма бяха радост за народа...
Мачът започна, а с него и театрото. Съдията също беше в заверата, защото се правеше, че не вижда как нашите „глигани” правеха шпалир на лозаревци, за да стигнат по-лесно до вратата. Но от напрежение като че ли краката им се бяха схванали. Първото полувреме мина без гол, изнизваше се и второто, когато колегата лейтенант Тодор Кендеров, който играеше нападател, реши да вземе нещата в свои ръце. Той беше тиловак и тия неща му идваха отръки. При един корнер за лозаревци наш Тошко скочи най-високо и заби с все сила топката в собствената си врата. Всички си отдъхнаха, реферът набързо свири края и се пристъпи към второто действие.
... а рушветът беше в натура
Цяла нощ в култовата кръчма „Камъша” се консумираше както братската дружба между двете населени места, така и рушветът. Виното се изпи до капка, агнетата се оглозгаха до кости, а Лозарево запази отбора си в групата.
Та такива ми ти работи ставаха по соцвремето, но черно тото нямаше...
Все още няма коментари