Защото за всички имаше работа, всички ползвахме отпуски и всеки имаше възможност за малко пари да ходи по курорти всякакви за 15-20 дни, а не като сега, едва за 4-5 дни. Образованието и здравеопазването бяха на високо ниво и безплатни. Всеки, който се нуждаеше, имаше достъп до тях. И не е вярно, че малцинствата били дискриминирани! Спомням си, че във висшите училища имаше специално за тях определени проценти. Също така си спомням, че когато тръгнаха през така наречения “възродителен” период към Турция, много, от тук взели висшето си образование безплатно, не платиха и стотинка за него, а там се продадоха на висока цена. Така е лесно! Без Турция да е харчила за тях, естествено, ги прие с отворени обятия.
Когато бяхме болни, ползвахме болнични, имаше и неплатен отпуск
Все неща, които подхранват носталгията по онова време. В моя град имаше няколко големи завода, фабрики и други по-малки произвеждащи предприятия. Къде са химическият завод за полиестерни влакна, машиностроителният завод “Сила”, консервната фабрика “Ягода”, керамичната фабрика, тютюневият монопол? Къде е тъкачната фабрика? Може и да има части от тях, но всичко е приватизирано.
Сега живеем в България, но сякаш че сме другаде. Днес не се чувстваме необходими, никой не милее за хората. Какво от това, че витрините са блестящи? Какво от това, че вече няма “показни” магазини и банани има по всички пазари, щом ние, българите, само си гледаме? И за жалост
някои от нас ровят по кофите за смет и така преживяват
Други си отиват от света обидени, огорчени и болни, защото са бедни и не могат да си позволят лечение. А по времето на “соца”, като е болен човек и влезе за лечение в болница, се лекува не само основната, а и придружаващите болести. Даже в нашата болница имаше зъболекарски кабинет с постоянен зъболекар, че ако някой от болните имаше проблем, той на мига биваше решен.
Спомените... те наливат капки още болезнена носталгия.
Можехме да се прибираме вкъщи безопасно, без някой да ни заплашва, бие, насилва или, не дай Боже, убива!
В ранните утринни часове разнасяхме млякото и хляба по магазините. В нашето квартално магазинче оставяха касите с мляко пред вратата, защото още не беше отворено. Никой не крадеше, никой не чупеше. Даже съм слагала стотинките в празно бурканче и съм си вземала кисело мляко.А каква беше цената ли? Ами за 1/2 литър 0,18 ст. Билетчетата за градския транспорт струваха по 3 ст. Ами вестниците? Във времето на “соца” си купувахме по няколко вестника на ден, освен другите с абонамент, а
сега в “демократична” България чакаме приятели да си прочетат вестниците и след няколко дни да ни ги дадат
Да не казвам, че са много малко стойностните вестници, че просто не си струва да четеш нещо, което те обижда, огорчава и опростачва. За никого не е тайна, че се броят на пръсти вестниците, в които пишат талантливи и отговорни хора, които обичат и уважават читателите си.
Както всички от моето поколение, знаем много и много са спомените ни за онова, доброто старо време. Но може би както си отиваме ние, така ще си отиде и носталгията по него. И само историята ще го припомня след нас. И дано това припомняне да не носи омраза и ненавист, а да бъде пример какво от “соца” биха могли да повторят, за да бъде животът по-хубав, светъл и мъдър...
Величка ДРАГАНОВА, Ямбол
