Спомен от баловете в Двореца: Валс, кадрил и хоро

Като чете човек някогашните документални книги, няма начин да не се натъкне на този факт: зимата в България някога била дълга и люта. От ноември, та чак до март страната потъвала в зимни бури и виелици. Снеговете били дълбоки и страшни, общественият живот замирал, а частният се съсредоточавал вкъщи, около голямата фаянсова печка, мангала или огнището с пламтящите дебели пънове...
 
Това оправдава дебелите многопластови народни носии, в които преобладава вълната и които завършват обикновено с дреха и калпак от овча вълна, а защо не и от лисица, заек, диво прасе... Зимата – време, в което българинът, по традиция, си отпускал душата за повече и по-силни лични преживявания: годежи, сватби, крадене на моми, задявки по седенки и тлаки. Плюс повече хапване, пийване, песни и танци.
 
След Освобождението нещата видимо се променят като разнообразие на забавленията, преди всичко в градовете. Зимата става сезон, през който се провеждат балове (дори „маскени“ балове!), вечеринки, соарета... Разменят се покани за „чай с танци“ и „бридж вечери“, за роднински и комшийски забави, на които се поднасят домашни сладки и почерпушки, а възрастните седят с ръкоделието си встрани и зорко следят младите да не нарушават благоприличието. Инициатори на вечеринките и маскените балове, както и на „музикалните вечери“ можели да бъдат професионалните гилдии - касапите, търговците, лозарите, бакалите, някое дружество (благотворително например или женско), корпорация, кръжец...

Пловдивската „въздържателна дружина“ пуснала съобщение във в. „Пловдив“ през 1903 г. за едно такова свое забавление: „По миналата седмица тукашната Въздържателна дружина, председателствувана отъ г-на Шопова, даде вечеринка с песни, разкази и сценки - всички насочени да постигнатъ една целъ - да съдействуватъ за напредъка на въздържанието отъ спиртни пития. Имаше и магически фенеръ. Както повечето разкази, тъй и сценките и песните, както магический фенеръ ся изпълниха сполучливо. Вечеринката ся свърши съ песенъта: Трезвена сме дружина.“

Т.нар. „магический фенер“ представлява простичък прожекционен апарат, измислен в средата на 17 век, който
уголемява на екран нарисувани изображения - на дяволи, демони, призраци...
 
Фенерът бил на мода дълго време, преди киното да го погребе, и винаги предизвиквал у дамската част на публиката писъци на уплаха и ужас.
В друга такава информация на същия вестник от януари 1900 г. се казва: "Музикална вечеринка се даде отъ тукашното певческо дружество на 22-рий того съббота в салона на "Учителска дружба" въ която взе участие музиката на 9-тий полк и пловдивското певческо дружество. Програмата беше разнообразна. Следъ концертната частъ и декламациите, се представи комедията "Лоша среща", а следъ това имаше хоро и други данцове...”

Според Георги Каназирски-Верин, в някои подходящи „салони” на столицата почнали да се организират литературно-музикално-танцувални вечеринки, които продължавали цяла зима срещу платен вход. Такива салони в столицата имало на пл. "Трапезица", на ул. "Одеса", "Сан Стефано" и край Орлов мост. Верин ни е оставил едно живописно описание на такава вечеринка. В залата можели да се видят и дами с преправени за целта венчални рокли, и жени с „вакарелски сукмани”, и бабички с шамии (дошли да наглеждат щерката да не кривне от правия път), и „шансонетки” с предизвикателни блузки и подкъсени поли...

В паузите слуги размахвали метли и прахът правел дишането невъзможно. А на бюфета се поднасяли гевреци, семки и фъстъци, бяло сладко и локум, червена и жълта „лимоната”... Както и наливна бира в чаши, изплаквани набързо в една кофа наблизо.
Хумористичен разказ за новогодишен бал в „Славянска беседа” е написал и писателят Алеко Константинов. От него ни става ясно, че нерядко
подобни празници почвали с леене на шампанско и свършвали с „вадене на шашки”
 
и трошене на посуда и столове в нечии пияни мъжки глави. Научаваме и нещо друго – на баловете се организирали лотарии с дребни битови вещи или подарени от някого предмети на изкуството. Събраните суми се използвали за сиропиталища или за благоустройството на града.

В Двореца се радвали на много по-изискани и разнообразни забавления през зимата – разхождали се с шейни, ходели на лов за диви фазани, играели вист и безиг (игри на карти), наслаждавали се на инструментални концерти в тесен семеен кръг, понякога посещавали и пързалката... А като им се прищявало, отскачали до Париж или до Ница... Или поне до Филипопол (Пловдив), където и климатът бил по-мек, а гостоприемството – по-топло.
Там князът, облечен в цивилни дрехи, обичал инкогнито да скита с мека шапка и бастунче по старите павирани улички и дори да си купува това-онова по магазинчетата. Разбира се, зимата изобилствала от балове и танцувални вечери, заради които от странство пристигали пълни файтони с оранжерийни цветя, както и малки дребни изненади за дамите, които ще се отличат в „котильона“ (френски танц) или кадрила.
Всеки бал завършвал с хоро. На клончетата на новогодишната елха в Двореца също имало пакетчета с малки, но изящни дреболии, купени от Виена, Лондон, Париж, коитокнязът лично изрязвал с ножица и поднасял на гостите си

Ах, каква гледка било - „дворцовите“ мъже на официалните вечери си слагали „дворцовия“ костюм с бяла яка и гарнитура, плюс къси панталони! А дамите, както е редно, носели красиви рокли, украсени с дантели и скъпоценни камъни, а после седмици наред падало голямо обсъждане коя какво е облякла и как се е държала... Угощенията по разни поводи също били по-чести и по-обилни през зимата.

Дотам, че един дворцов служител се оплаква в писмо до майка си във Франция: „...след седмица на неописуема умора, натъпкани с раци, ярки, гъши дробчета и трюфели, полети с най-добрите вина от избата... мечтаем за юфка и минерална вода...“

Не липсвали и музикално-театрални вечери. На една от тях през 1891 г. била представена т.нар. „Жива картина“ - спектакъл върху сцена, репетиран седмици наред. Вечерта започнала с обичайните „подгряващи“ номера – изпълнение на пиано, няколко стари френски, немски и руски песни, рецитация на стихове от Виктор Юго... После - антракт с бюфет, докато приготвят сцената за „живата картина“.

Ето как изглеждала тя според разказа на един от участниците: „... чуха се три тържествени гонга, завесата се вдигна и се видя: градински декор от палми и парникови растения на фона на облаци. В центъра, върху пиедестал, бюст на княза в естествена големина, обкичен с цветя и гирлянди. В подножието, като символ на стара Франция, седи княгинята с воал от бял тюл на лилиеви цветове, с диамантена диадема в косите, величествена, опряла на пиедестала едната си ръка, в която държи цветя, а другата - на герба на Франция...

Около и в краката на княгинята — ние и младите офицери от двореца в носии на български селяни... образувахме хармонични групи заедно с девойки в селски носии и с цветя в ръцете.

Вляво, зад газена завеса, се виждаше като видение от миналото г-н дьо Форас, прав, във византийския костюм на старите български царе, облегнат на скиптъра си и сочещ с другата си ръка бюста на княза, с цел да привлече вниманието на музата на историята. Ролята на последната... се изпълняваше от чаровната госпожа Белчева, която бе обвита в ефирен бял тюл и се готвеше да постави корона на главата на владетеля. Сред зеленината на фона най-красивите жени на София, облечени в рокли от бял, зелен и черешов тюл, напомняха за националното знаме, а шаловете, които ги свързваха, бяха с цветовете на династията… Оркестърът в съседната зала шепнешком засвири местни мелодии...“

Картина, удивителна дори за днешните ни отегчени и пренаситени от гледки очи: френски аристократи, за да угодят на господаря си, са се облекли в шопски носии, възрастната княгиня Клементина се е съгласила да участва в „театрото“, а служител на княза, също чужденец, е сътворил патриотични стихове за България, рецитирани от друг чужденец... И всичко това не за пълен салон с ръкопляскаща публика, а за собствена потреба - само за Фердинанд и още петнайсетина души от свитата му.