“Той усмихнат гледа от портрета, гледа ни с очите на баща,
а в зениците му ясно свети толкова човешка доброта.
Той живял отдавна на земята, бил и умен, и правдив, и смел...;
... Колко обич към децата има в тия бащински очи!
Той за труд ни дава сила и на всеки казва: “Смел бъди!”.
Сочи като в приказка красива пътя към далечните звезди.”
Тази ода на Младен Исаев за добрия човек от портрета (б.а. хвалебствията са писани за Ленин) доскоро си имаше действителен макет в лицето на кръчмето ТАТО.
Уличната табела с надпис “Комунист” заемаше почетно място на полицата до телевизора. Преди 1989-а улицата, на която се намира “Тато”, се е казвала така. Днес тя носи името “Любородие”, но е потънала в разруха и забрава. Само няколко от възрастните жители на тази част на жк “Надежда” си спомнят кръчмето.
Там с отварянето на вратата времето се връщаше с десетилетия назад и миналото оживяваше.
Образът на бившия генерален секретар на партията намигаше от десетки портрети
с различна големина и форма. По стените на кръчмата висяха пионерски връзки, знамена, значки и нашивки. По полиците бяха подредени дебелите томове на другаря Живков. Червената книжка с устава на Българската комунистическа партия също бе поставена на видно място, разказва бай Милан.
Насред тези исторически паметници бяхме и ние, и многобройните гладни клиенти. Мъже, облечени в работни дрехи, които лакомо поглъщат кюфтета, беловласи вдигат наздравица с по чашка ракия, а и случайни клиенти, привлечени от името на заведението.
Наред с портретите на Тато, от стените гледат и тези на членове на политбюро. Световните соцлидери също са тук - Сталин, Брежнев и Кастро надничат от черно-бели портрети и сякаш всеки момент ще проговорят.
“Щастието на народа и човека е висша цел на нашата партия”,
тръби един от пожълтелите броеве на “Работническо дело”, които също са намерили място тук.
Цялата история на култовото кръчме започва в смутните времена на 1990 г. Тогава стартира т.нар. Дело № 1, в което обвиняеми са бившият първи - Тодор Живков, и бившият втори - Милко Балев. “Тогава реших да направя кръчмата и да я кръстя на Тато. Аз от него лошо не съм видял”, твърди Митко. Преди 10 ноември 1989 г. се е занимавал с какво ли не.
“След 89-а всички изхвърляха и горяха старите неща, аз пък реших да ги събирам”, казва Митко. Той отваря заведението в началото на 90-те и оттогава насам храни клиентите с шкембе-чорба и спомени за отминалото време. С годините заведението набира почитатели, а колекцията от соцреликви постоянно расте. Митко събира предметите от най-различни места.
Поочуканият герб на Народна република България някога е украсявал сградата на съвета в “Надежда”. Портретите на Петър Младенов, Добри Джуров, Пенчо Кубадински, Гриша Филипов, Огнян Дойнов (все членове на политбюро) са висели в коридорите на училището. В ъгъла до телевизора има скулптура на свит юмрук, боядисан в червено. Приятел на Митко я изработил специално за него, не пропуснал да издълбае отстрани и думата “Победа”. Понеже знаят, че е запален, хората продължавали да му носят най-различни неща.
Така се сдобива с книгата на Цола Драгойчева “Щурмът”
“Тук шкембето се правеше с истинско мляко, няма запръжки, няма туй-онуй. Това е рецепта от онова време”.
Политбюро - каймакът на партийната аристокрация, пълно е и с книги и вестници от “онова време”.
От една от стените грее “Земеделско знаме” от 13 април 1961 г. с гордото заглавие
“Небе, Съветският съюз те покори!”. Събитието е полетът на Юрий Гагарин -
първият човек в Космоса. Последната книга, която Митко получил от свой приятел и изложил в кръчмата си, е автобиографията на Цола Драгойчева.
“Те не знаят историята, за какво си говорим”, бай Милан - един от най-редовните посетители тук. Той е възмутен, че “днешната младеж” няма никаква представа за времето отпреди 89-а година. А и Митко Димитров не разказва много за спомените си от времето на соца, но смята, че животът тогава е бил по-спокоен. Като всички свои връстници е бил чавдарче, пионерче, комсомолец.
Някои вероятно се вдъхновяват от табелката с руска рецепта за дълголетие:
“Алкохолът в малки дози е полезен във всякакви количества”. Или от зловещия надпис, според което “внезапна смърт дебне нередовните пиячи”.
Никой обаче не се притеснява от мултиплицирания образ на другаря Живков, който сякаш всеки момент ще започне да рецитира “Качамак, качамак, вчера ядох, днеска пак...”, както веднъж направил в една от речите си като държавен глава.
Покрай приказките за пари Митко показваше колекцията си от соцбанкноти от всички краища на света, но той като че ли се гордееше най-много с “червонеца”, който има от времето на Ленин.
“И до последния ден никой не е дошъл да каже - няма да седя тук,
мани го тоя Тодор Живков”, споделяше Митко. Случвало се е и някой стар бивш партиец да намине. Дори един от тях - последният соцгенерал на транспортни войски, му подарил униформата си. В кръчмата “Тато” тя бе закачена под телевизора. “Това е историята на България, ние не можем да се отметнем от нея, минали сме го този перипет, добър или лош, това е положението”, подчертаваше философски самоукият музеен кръчмар и изведнъж добавяше: “А знаеш ли, че който е влизал в кръчмето, не е казал една лоша дума за Тато?”.
Спомени от соца
Изчезна ул. “Комунист”, а с нея и духът на Тато
Модерните времена пратиха в небитието бараката с народни цени и артефакти от “онова време”
2 коментара