Верни на традицията, днес ви предлагаме поредния забавен спомен от недалечното минало. Весел репортаж за сериозни неща. С дъх на локум, мента и... още нещо. Годината е 1978.
Зайцевъдството в България е все още в своя начален период. В село Глава, Плевенско, се намира най-голямата ни зайцеферма. В близко време там ще бъдат построени нови халета с модерно оборудване и общ капацитет 3000 родители и 50 хил. ремонтни животни. Такива ферми ще бъдат построени и в кооперативни стопанства на Великотърновски, Търговищки, Михайловградски окръг. До края на 1980 г. Централният кооперативен съюз ще разполага със 17 000 родители и 250 000 приплода.
И така Заю-Баю излезе от приказките за възрастни и премина на бройлерно отглеждане. Не че там нещо му доскуча от глупавата лисица, не че се обиди, щото ловджиите първо приемаха известно количество гроздова и тръгваха да го трепят в състояние, в което не можеха да уцелят и гардероб, а защото човечеството изведнъж разбра, че заешкото месо почти не съдържа холестерин и приведено в контакт с разни зеленчуци в тенджера под налягане, „задушеното" става най-прекрасно за посрещане на гости и за вътрешносемейни удоволствия.
Българинът няма навика да яде заешко месо и затова по му е сгодно да прави от заека фолклор, да го тъпче в приказки, да го изтъква като синоним на мъжки възможности. Но светът е друго, светът иска да оцелее от сърдечносъдовите заболявания (причинявани главно от холестерина), той има вкус към това месо и задушаваща нужда от него.
В най-голямата зайцеферма в страната в с. Глава, Плевенско, пристигаме по обед. Местната гостилница е пълна с пенсионери, кухнята предлага печен салам. Сядаме до трима яки старци, единият е на кутия локум и девет менти, другите – на бира.
– Защо не гледате зайци, а биете карти и си тровите организма? – питаме ние.
Оня с ментите мълчи, но другите двама веднага се хвърлят да обиждат:
– Вие сте зайци!
Не ни става мъчно, но разбираме, че в сърцето на зайцевъдството пенсионерите имат заека само за сравнение...
Фермата съществува от две години. Всъщност това са два обора, от които са изгонили кравите и са настанили едноетажни заешки клетки, засилено осветление с топлинни лампи, две-три печки на въглища за през зимата и между тях – бай Цвятко с наръч дърва и кофа брикети. Пред вратата на фермата – две зайцегледачки с престилки и с ножове в ръце. Зайците пищят, мъжете от строителната организация, които работят наблизо, извръщат очи...
– Защо ги колите?
– Защото са дебели и са празни. Бият мъжките и не ги пускат до себе си!
– И с всички дебели ли по този начин?...
– С мъжките – не! – усмихват се разбиращо жените...
След като преминава сечта, зайците във фермата са се поуспокоили. Самотните дебели зайки гледат лениво и безстрастно храната, мъжкарите бият със задни крака и таят надежди, майките грижовно кърмят малките. Помещението е топло и уютно, зайцегледачките – с червени престилки (този цвят най се харесва на питомците). Тук се отглеждат три породи: съветска уедрена чинчила, бял новозеландски и бял калифорнийски. Все още нямаме наша технология за отглеждане, всичко сега се търси: съставът на храната, температурата, светлината, площта, необходима за едно животно, болестите, лекарствата... От социалистическите страни най-добри са опитът и успехът на Унгария. Там внесли десет породи (линии) и започнали усилено да ги експлоатират. Достигнали до единадесет озайчвания на година. От десетте линии издържали само три: две новозеландски и една калифорнийска. Шандор Холдаш – най-добрият им специалист – казва: „У нас зайци гледат от министъра до портиера! Един човек с петдесет майки получава доход, колкото научен работник". Попитали го: толкова ли малко получават научните работници у вас? „Не – отвърнал им, – от зайците се печели много. Държавата дава разплоден материал, фураж и оборудване с 47 процента намаление."Отвън запръсква сняг. Става изведнъж студено, мрачно и неуютно. Жените се разтичват да намерят бай Цвятко – той пали печките. И си спомнят нощта срещу 18 ноември, най-студената. Бригадирът ги събирал посред нощ от къщите им. Били пристигнали два камиона със зайки от Съветския съюз, трябвало веднага да ги разтоварят. Помещението – още неподготвено, няма печки, няма дърва. Стоварвали зайците от камиона, слагали печки, дрънчали кюнци, цепели дърва в тъмното и пустосвали. Цяла нощ! Две от гледачките настинали, но от зайците – нито един!
Почти всяка седмица за по няколко дни в зайцефермата идва Петър Джамбазов, представител на ЦКС–София, един от специалистите по зайцевъдство. И сега е тук – мрачен, затворен, ядосан:
– От Министерството на земеделието не искат да ни разберат! Имаме идеи, концепции, всичко – няма кон да ги чуе! Те искат да отглеждаме зайци така, между другото. Тя тъй не става! Унгария през 1964 година изнася 40 тона кланично месо, сега изнася 40 000. Ние в 74-та изнесохме 414 тона, а миналата година – с 220 по-малко. Връщаме се назад! Не го уважават заека, натискат на прасетата и кравите, макар че ако се направи една проста сметка, тя ще е в полза на зайците. Едно животно дава за година шейсет приплода: по три килограма – сто и осемдесет; и то предимно с тревен фураж, който не изисква плевене, копане, бране. Значи дава повече месо от едно прасе, а месата на двете въобще не могат да се сравняват. Сега са обещали да ни инвестират дванадесет халета тук, в село Глава, но кога ще стане, никои не знае. Иначе сме отровени от обещания!
Зоотехничката ни показва един хубав заек – чист калифорниец – целия бял, само крачетата му черни и на муцунката – тъмно петно: „Това е моето зайче!"
Личи си, че не е случайно зайче зайчето на Мария. Клетката му е съвсем до печката и ако другите треперят от студ в собствените си кожи, зайчето на Мария – не. Изобщо много е удобно днес да си зайчето на Някого.
Тръгваме си – стана ни изведнъж студено от нестоплените пориви на Джамбазов. А и снегът продължава да вали: над нас, фермата, строителите, които са запалили огньове. Булдозеристите изравняват терена, самосвалите насипват чакъл, панеловозите стоварват фундаменти. Строителството започва. Онова строителство, което ще помогне българското зайцевъдство да намери големите световни пазари.
Аньо Илиев
(Отечество, №8, 26 април 1978, с. 14)
Все още няма коментари