В момента е мениджър във фирма San Marco BG и се занимава с внос и дистрибуция на бои, декоративни мазилки, топлоизолационни системи и строителни материали. През 2009 г. основава клуб по минифутбол San Marco BG.
- Пажо, доскоро ти беше любимец на “синята” публика със сърцатата си игра. Къде си сега, къде се губиш?- Сега съм бизнесмен, съдружник съм в една италианска фирма за бои и мазилки. Направихме си дори футболен отбор - “Сан Марко”, с който да играем в столичната аматьорска лига. Направихме си и нещо като спортно дружество - футбол, тенис на маса, билярд - 4-5 вида спорт. От професионалния футбол се отдалечих по неволя, защото не се появи отбор, който да ме поиска да работя. От година и нещо имам лиценз “А”, но съм ограничен, защото не мога да съм старши треньор в “А” група. Все пак не ме е напуснало желанието да се развивам като треньор.
- Пажо, а как се озова в “Левски”?
- Бях на 26 години и договорът ми с “Партизан” изтичаше. След като изтече, дори бях 10 дни на проби във “Вердер” (Бремен). Германците обаче поискаха огромни пари за мен. И всичко се провали. Това стана през 1999-а, когато бяха бомбардировките на Сърбия в периода от март до юни.
Бях малко обиден, че не подписах с “Вердер”
Нямах нищо против България, но бях разочарован, когато ми предложиха да дойда тук. Тогава един мой близък човек, който вече не е жив, ме помоли да дойда заради Люпко Петрович, понеже бяха приятели. Каза ми: ако не ти харесва, недей да подписваш, но отиди заради него. И така дойдох, запознах се с Владимир Грашнов (тогавашният президент на “Левски” - бел. ред.), лека му пръст, и започна моята история на левскар.
- Значи Люпко е причината да си левскар?
- Да. Той ме искаше и в “Цървена звезда” през 1993 г., преди да ида в “Партизан”. Но тогава си навличах много картони и се отказаха от мен. После Люпко ми беше треньор и в Пекин. Мисля, че публиката ме обичаше, защото без значение кой е моят отбор, аз се раздавах на 200, не на 100 процента. В “Левски” ме уважаваха, както във всички отбори. Малко време останах в “Левски”, въпреки че имах договор. Аз не исках да си ходя, но трябваше. Бях продаден насила в турския “Коджаели”. Първо, това не беше отбор от моето ниво, защото аз бях национален състезател. Със Здравко Лазаров (той и до ден днешен се подвизава в българската “А” група - в “Монтана” - бел. ред.) отидохме в Турция.
При турците така изкарах едни ужасни 7 месеца, които искам да забравя
- Пажо, кой е най-ценният трофей, който си печелил във футбола?
- Трите шампионски титли на Югославия и двете купи на страната. Не че сега живея в България - но наистина смятам, че постигнатото в “Левски” е уникално в живота ми. Защото за една година спечелихме шампионската титла, взехме купата на България, избраха ме за най-добър чужденец, взех паспорт и започнах да играя за националния отбор на България. Това е моята най-най-хубава година във футбола.
- А кой е мачът със синята фланелка, който ще помниш най-дълго?- Уф, мачът с кървавия гол на Гонзо ми скъси с 10 години живота. С измислицата на ЦСКА и Игор Марковски (търговец на картини, журналист и актьор - бел. ред.), че съм бил хванат, подкупен. Нелепа интрига. В крайна сметка болните мозъци стигнаха дотам, че Бербатов не е искал да вкарва, а аз съм му подавал да вкарва. Което е абсурдно. И измислиха някаква сума от 15 000 марки. Че аз имах много по-голяма премия за спечелената титла! Съчиниха си, че са ми пращали нощни мадами, а после мадамата ме била записвала с химикалка. И като стана въпрос да се покаже касетата, всичко спря. Защото такава касета нямаше. Но явно беше минал мачът, загубиха и нямаше смисъл. Господ ги наказа. Гонзо вкара в 90-ата мин. Наскоро точно гледах този гол. Аз често си влизам в интернет и гледам стари голове. Та онази история беше опит за психологическа война, започнала три дни преди мача. Защото в него се решаваше титлата, залогът бе огромен.
- Вярно ли е, че по време на войната в Югославия си бил снайперист?
- Вярно е! Но никога не съм обръщал футбола на война. Наистина, играя мъжки, на ръба на позволеното, но като човек съм миролюбив. Стараех се никога да не подведа съотборниците си. Уважение към мен имаше, но не и страх. Като бях в “Партизан”, измислиха една песен за нас. В нея се пееше: “кой е нашият капитан, кой е най-добрият ни футболист и накрая - кой е най-силният”. И скандираха моето име. Тогава прякорът ми беше Стената.
- Паж, някои те обвиняват, че си българин само по паспорт?
- Чувствам се българин. Близо 20 години живея тук. Взех си жена българка, детето ми е българче.
Освен мен май няма друг, който да остана за постоянно да живее в България Саша Симонович само стоя дълго (сръбски футболист, играл в “Левски” и “Славия” - бел. ред.). Аз никога не се правя на по-голям българин от българите, гледам да съм 50 на 50.
- Канеха те за мачове на Югославия, но ти избра България. Защо?
- Преди Евро 2000 ми намекнаха, че искат да ме вземат, но ми казаха: “Може, но като идеш някъде, ще трябва да даваш процент от парите”. Викам: “Това не е за мен. В България ме искат, ще играя за България”.
- Кой е най-щастливият ти мач с българския национален отбор?
- Класирането за Евро-2004 ми донесе много радост. Обаче най-хубавият ми спомен е мачът с Хърватия в София - 2:0. Уникално - и атмосферата на стадиона, и колко бяхме силни. Трябваше да им вкараме 6 гола, не 2. Де да имахме и сега толкова силен отбор! Но е трудно да се мерим с най-силните, като Португалия например.
Все още няма коментари