На стража на родните граници

Предлагаме ви текст от сп. „Отечество“ от 1976 г., който публикуваме с малки съкращения. Оригиналното заглавие на репортажа от гранична застава е „Стой! Пропуск!...“, а негов автор е Христо Пеев.
 
Бяха необходими само няколко часа, за да се почувствувам отново на двадесет години. И маскировъчните халати, и нощното кръстосване по зимните или летни планински пътеки са за мен, бившия парашутист, все познати неща. Някога, в бурното начало на нетърпеливата ми младост, се изкушавах от желанието да стана граничар. И ето че толкова време оттогава…

В първите минути усетих дори леко разочарование - на заставата има игрище за футбол на малки вратички, телевизор и магнетофон „Шарп“, парно отопление и кокетна беседка за свиждане, която може би не толкова рядко вижда влюбени момичета. Всъщност граничарите вече имаха гости: ефрейторът от запаса Вълко Дамянов и бившите редници Стойне Георгиев-Гецата и Стамо Пулев, всички от София. Бяха дошли две години след уволнението, за да освежат своите спомени и да напомнят за себе си. И главно, защото според техните думи пъпът им завинаги бил хвърлен в заставата.

Трябва наистина да си изминал стотици километри покрай полосата, да си оставил зад гърба си повече от четиристотин наряда, за да разбереш същността на граничарството.

Старшината Пеев е „навъртял“ вече не една и две години из тия места. И синът му дори се чувствува тук като у дома си. Ще става граничар, с гордост го посочва бащата и момчето щастливо навежда глава. Явно това е и негово желание. Но какво мисли майката? О, тя има вече голям стаж, усмихва се старшината, свикнала е отдавна с границата. Именно свикнала, защото това не е лесно за едно такова създание, каквото е жената. Случва се да дойде младоженката с младия си съпруг, да поживее тук два-три месеца и.. . да си замине завинаги. На заставата не е като в града. Докъдето стига погледът - само борове и поляни, зимата трае от септември до май. Нужни са разбиране и силно другарство - каквото е между мъжете.

Най-добре е за граничаря, споделя старшината, да си вземе за булка учителка или момиче от тоя край. Те знаят вече какво нещо е границата, научили са се да чувствуват красотата на този суров живот – красота, която, веднъж влязла в душата ти, завинаги те прави свой пленник. Такава жена дели и трудностите, и напрежението, и малкото скъпи радости. А когато се наложи, ще приготви вечеря за всички и ще чака завръщането на мъжете.

Пътят към граничарското самочувствие започва неизменно с напрежението, дори със страха. И ето една история. Било вечерта срещу Първи май. По сенчестите места имало до половин метър сняг. Редниците Трендафил Василев и Райко Раков тръгнали в поредния си наряд. Вървели без светлина въпреки гъстата мъгла. Към средата на нарядното време направили първата проверка на полосата и поели обратно. Внезапно вървящият напред Райко съзрял бледа светлинка. Мястото, откъдето идела тя, им било добре известно - непроходимо дере, борове, които никога не са виждали брадва. Изведнъж ги обхванало напрежението - дори дъхът им се стегнал, като пружина. Нямало време за губене, Трендафил залегнал на пътеката, а Райко заобиколил отдолу и извикал: „Стой! Пропуск!“. Светлината моментално изгаснала. Стреснат от внезапния вик, онзи тръгнал в обратна посока, къдего го посрещнал Трендафил: „Стой! Горе ръцете!“. Силният лъч на граничарската дозорка засякъл нарушителя и го заковал на място. Това бил огромен мъж, два метра висок, с невероятно широки гърди, брадясъл и страшен. Стояли те едни срещу други като хипнотизирани: той заслепен от силния сноп светлина и от изненадата; двамата - стреснати от фигурата му, излъчваща необикновена сила. Райко се окопитил първи и му извикал да легне. Той, най-високият от другарите си, изглеждал пред мъжа срещу себе си като паленце. Нарушителят го послушал. Райко разкъсал пакета си със специалната „бандитска“ връв и отишъл да завърже ръцете му. Непознатият лежал по очи и механично се подчинявал на заповедите, които Райко изричал с възможно най-страховит глас… Има за какво да се радват Трендафил и Райко - благодарение на съобразителността и куража им нарушителят бил неутрализиран.

Тревожната група долетяла с бързината на пожарна. И едва когато чули яростния лай на летящия по пътеката Балдо, на двамата герои им поолекнало. Имало на какво да се радват момчетата – ако не била тяхната съобразителност и кураж, нарушителят щял да премине държавната граница. А това би означавало тежък удар за самочувствието, петно върху името на заставата… Затова именно тяхната най-голяма награда бил сърдечният, разтоварващ смях на другарите им. Отпуск се полагал естествено, но никой не помислил тогава за това.

Всеки очерк за границата губи своята привлекателност, ако не се спомене за неразделния другар на момчетата в маскировъчни халати - граничарското куче. Дори и имената му са запечатани завинаги в най-романтичните кътчета на съзнанието ни: Пирин или Балкан. Сега обаче става дума за Балдо. И за неговия повелител младши сержант Маргарит Мавров. Двамата са неразделно цяло. Кучето се подчинява единствено на своя нисичък рус водач, а само той е в състояние да разбира неговия капризен нрав.
- Веднъж - разказва Мавров - прокарвах учебна следа на мой колега с куче. Балдо беше завързан на една поляна при другите, които чакаха реда. Беше непрогледна нощ. Отдалечих се на около четири километра от мястото, когато срещу мен внезапно изскочи друго куче. Не можеше да бъде на колегата ми, защото той беше още далече назад. Ами ако е вълк, мина ми през ума. Протегнах омотаната си с парцали ръка - не се хвърля да хапе. И по скимтенето познах, че е Балдо… Беше се случило нещо невероятно: той затъгувал за мене, скъсал синджира и пробягал по следата ми четири километра, за да ме намери…