Заради роман Донка Петрунова влиза в затвора

След кратко боледуване, на 84-годишна възраст почина една от най-четените български криминални писателки Донка Петрунова. Поклон пред паметта й!

Петрунова е автор на 23 книги, но кариерата й започва в областта на журналистиката. По времето на тоталитаризма тя прави първото сериозно разследване на женската престъпност, като влиза и в женски затвор. Плод на проучването е “Сивият дом”, определена за най-добрата публицистична книга за 1986 г. 

Отличена е с орден “Кирил и Методий” втора степен, “Златното перо” на Съюза на българските журналисти, “Голямата награда за литература” на Академията на МВР. Носителка е на Специалната награда на Международния конкурс за криминален разказ “Атанас Мандаджиев”, както и на награда на AIEP “Най-добър роман за 2006 година”. Романът й “Бели рози в черна ваза” е отличен с “Голямата награда” на Съюза на българските писатели през 2008 г.

Родена е на 9 ноември 1931 г. в София. Завършила е Селскостопанска академия, но разбира, че не агрономството, а перото е нейното призвание. Открива и друго - любимата работа е дар от Бога, непрекъсната нирвана, а нелюбимата - каторга и мъчение. Наричат Донка Петрунова “българската Агата Кристи”, сравняват я с нашумелите световни автори на криминално-психологически трилъри. Всъщност тя разглежда престъплението по-скоро в традициите на Достоевски - като част от живота, какъвто е. Нейните 21 книги отразяват с безпощадна откровеност родната действителност и повечето се превърнаха в бестселъри. Първа у нас започва да пише за мафията. 

По повод кончината на Донка Петрунова предлагаме на читателите  разговор с нея приживе, в който самата тя прави най-добра характеристика на времето, в което днес живеем.

​- Смела жена ли си, изпитвала ли си страх?

- Как да не съм изпитвала?! Аз се правя на твърда и желязна, а всъщност съм мека Мария колкото си искаш. Това може би е защитна реакция, защото хората, като видят колко си слаб, особено в тази вода, в която аз плувам, ами те веднага ще ме удавят. И все пак, ако трябва да бъда искрена, не съм и мекушава. И аз имам своите “солени” часове, своите препънки по пътя. Нормален човек съм.

​- Кой за първи път те нарече “българската Агата Кристи”?

- Не си спомням, в някои от вестниците излезе и бях много изненадана, защото аз не съм криминален писател, по-скоро разглеждам престъплението като част от човешкото поведение.

​- За да напишеш книгата “Сивият дом”, ти доброволно влезе в Сливенския женски затвор. Беше ли ти полезно това?

- Гледам на всяка книга като на територия, която завладявам, като нашественик. И винаги проучвам темата, когато е непозната за мене.

​- В затвора не оставаш ли с впечатление, че едва ли не всички там са невинни...

- Който каже, че в живота си нищо не е откраднал, не е излъгал или не е поискал да убие някого, значи лъже. Въпросът е все пак в спирачката - да овладееш импулса. В затвора отидох добре подготвена. Казаха ми - такива сърцераздирателни разкази ще чуеш, че ти каквато си, веднага ще повярваш. През цялото време се опитвах да вляза в същността на човека и да открия докъде е истината, откъде е лъжата. Нито един човек в света няма да каже: “Аз съм изрод, който убива деца”. Или “Аз съм крадецът, който ограбва бедните хора”. Попаднали там, затворниците постепенно си измислят и сами започват да си вярват. Това е тяхното бягство. Лъжата им е пристанът в този невероятно тежък живот, какъвто са принудени да водят. На най-големия си враг не го пожелавам. Беше много тягостно. От стреса, който преживях там, излязох с едно високо очно налягане, което и досега ми съсипва зрението. 

​- Къде ти беше по-трудно - в клиниката по алкохолизъм и наркомании или в затвора?

- Не знам. В затвора са роби на режима, в клиниката са роби на собствения си порок. Така че ми е трудно да кажа. И в двата случая има зависимост. Обикновено по-голямата част от алкохолиците са с ранима психика. Един кариерист, един изпечен дебелокож гадняр никога няма да се пропие, защото той мисли преди всичко за кариерата си и как да печели. Там са най-вече нашего брата интелигентът. 

​- Каква е тайната на успеха на твоите книги?

- Хората искат истината, искат да видят живота такъв, какъвто е. Романът е измислена работа, но героите в него трябв а да бъдат живи. Когато “Сивият дом” стана книга на годината, издателството трябваше да я издаде отново. И аз реших да отида пак в затвора да я обогатя с някои нови случаи. Една затворничка стана и казва: “Гражданко, ние се мъчихме да си спомним коя от нас си била?”. Тоест толкова е била вярна книгата, че са ме мислили за една от тях. Другото е, че един писател е длъжен винаги да има послания в книгите си. Защото моралът е вечен. Правителствата идват и си отиват, различните строеве минават и заминават, но моралът остава.

​- Не ти ли се струва, че времето, в което живеем, понякога опровергава максимата доброто е по-силно от злото?

- В никакъв случай злото не е по-силно от доброто, защото в противен случай животът ще загине. Вселенският разум - той е направил живота по-силен от всичко. Лошото не е само престъпност - има епидемии, войни, цунами, загиват милиони и след това животът пак избуява. В смисъла, в който ме питаш - държавността, колкото и да е разсипана, колкото и да е смачкана, винаги е по-силна от престъпността. 

​- В началото на прехода изплува много мътилка, не мислиш ли? 

- Да, разюздаха се тъмните страсти на хората, които при тоталитаризма бяха потискани, не можем да отречем силната му ръка. Аз лично съм за силна ръка, но не на тоталитаризма, а силната ръка на закона. И в тази мътна вода злото е по-гъвкаво, по-агресивно, по-напористо. Толкова години тази печалбарска, търговска страст, ако щеш предприемачеството, бяха потискани от уравниловката при социализма. И отприщената енергия се насочи към търсене на лесните пари. Допусна се да се създадат каналите, наркотрафикът, контрабандата да върви по всички граници, една класа на мошеници, които след това смениха анцузите с костюми и станаха елит в обществото.

​- Има ли нещо, което не успя да направиш, а ти се е искало?

- Когато човек иска нещо да направи, винаги може. Прииска ми се да покажа изпитанията, на които е подложена съвременната жена, трудната й съдба и силата да оцелееш въпреки всичко, и написах книгата “Жена на прицел”. Поисках да направя книга за това дали е възможна любовта на късна възраст - да, разбира се, че е възможна. Моята героиня се влюби. Обаче силната жена много трудно може да си намери партньор, особено в по-зряла възраст, когато е оформена, осъзнала е своята сила, когато характерът й се е вкоравил до голяма степен. За съжаление, мъжете не се промениха така, както жените. 

​- Говориш за книгата “Присъствие на мъж”, нали? 

- Да, тя е за една такава късна любов, която фактически остава нереализирана. Нейната героиня достига до истина, която ние, жените, сякаш не приемаме. Трябва ли само защото е казано, че светът е за двама, да се задоволиш с човек, когото не уважаваш, с когото не ти е уютно да живееш? Не е ли по-добре да избереш самотата, която всеки смята, че едва ли не е чумата на ХХI век? Не е ли тя привилегия? Самотата всъщност е най-скъпоструващата свобода. 

​- Макар да пишеш по много “мъжки теми”, любовта силно присъства в романите ти. Не е ли по-лесно да си “женичка” като номер в живота?

- Е, да де, много е лесно, но никога не бих могла да бъда. Опитвала съм се, но не ми е в кръвта, а най-важното - изпитвам отвращение и съжаление към този вид жени. Те са ми скучни. Но мъжете ги предпочитат, а от силната жена се страхуват. Абе, по-лесни са, по-лесно се живее с тях. С мен един мъж ще бъде винаги на нокти - за какво и как ще го “нокаутирам”. Докато онази е предсказуема. Всеки обича да плува в тиха вода. Малко хора харесват вълните. Бедата е, че аз не попаднах на мъж, който обича вълни, и останах сама.

​- Как успяваш да се измъкнеш в моменти, в които си казваш - край, повече не мога? 

- О, Боже! В моя живот загубих всичките си близки. Изпадала съм в такива депресии, в такива дупки, все едно трапове с гладки отвесни стени. Работата е най-големият лек срещу отчаянието. Защото те грабва, пленява те, потъваш в нея, лека-полека се отърсваш от мрачните си мисли и започваш да живееш нормално...