Роден в Лом през 1951 г. Завършил е Висшето военно артилерийско училище в Шумен през 1974 г. и журналистика в СУ ”Св. Климент Охридски”. Бил е редактор, завеждащ редакция и главен редактор на издателство, както и редови журналист във вестник и списание.
Автор на книги с поезия и проза. Последната му стихосбирка, на броени дни, е “Осмият цвят на бялото”.
- Ти изглеждаш спокоен, усмихнат и наясно със себе си човек, как го постигаш?
- В спокойствието е магията на сближаването със себе си. Разсмива ме всекидневието с дребните си проблеми, които винаги са в повече от възможностите ми да ги решавам. Това е първата яснота, която може би постигам. Така освобождавам пространство за същественото.
- А кое е същественото? Трябва да се вгледаш, за да го откриеш?
- Не съвсем. Защото колкото по-малко се вглеждам, повече виждам. Виждам как сме оплели живота си със зависимости, от които най-тежката е алчността. Да имаш в повече от всичко. Храна, вода, постове, удоволствия, слава, почести... И страдаме от това.
- Но ти от страданието извличаш полза, защото пишеш стихове, проза...
- Ти каза току-що нещо, което малцина проумяват - щастливият човек не пише стихове. И в този смисъл може би съм най-добре, когато не пиша...
- Как си почиваш истински?
- През лятото в село Стража, близо до Търговище. Стара къща с голям двор, който стига до боровете. Почти три месеца изкарвам там и работя всеки ден. През първия почиствам онова, което е избуяло, докато ни е нямало. След това ремонтирам и накрая се радвам на свършеното. Не пиша. Радвам се, че живея и крача по земята, по тревата... Без бетон и тераси наоколо. Дори не мисля за творчество. Странното е обаче, че очите и умът все пак не лентяйстват, запомнят, но сякаш се случва без моето участие. Едва когато се прибера в София в дългите зимни месеци, видяното и преживяното там ми се показва в своята красота и естественост.
- Успяваш ли истински да общуваш с младите и с децата?
- Имам две деца и трима внуци, все момчета. Тях трябва да питате. Синът е доцент по философия в БАН, а дъщерята - художник. На мен ми е лесно с тях. Винаги има какво да си кажем, а предишните ми две книги илюстрира и оформи Деница. Тя беше четири години със семейството си в Испания, страдах от това, но се върнаха и съм щастлив. С внуците вероятно съм малко по-строг, отколкото трябва. Почти всеки ден ги прибирам след училище, а почти цялото лято сме заедно на село. Това е с близките ми.
- Не усещаш разлика в поколенията?
- Все още съм председател на едно сдружение на млади учени от различни сфери на познанието. Всички бяха докторанти, когато започнахме да се учим как да популяризираме науката, да я направи по-разбираема за хората. Тогава още усетих, че мисленето и разбирането ни прави близки и разликата във възрастта няма никакво значение. Младите са лоши, праволинейни и егоисти точно толкова, колкото и ние, старите. Разликата е в това, че с годините все повече намаляват силите и възможностите да се проявяват пороците ни. А ние забравяме какви сме били и ставаме сприхави. Възрастта в повечето случаи е умора, а не друго, по-добри качества.
- Как искаш да те запомнят внуците?
- Зная, че представата им за мен ще се променя през годините. Сега се радват, ако им напомпам топката или им поправя колелетата. Очакват от мен да им направя през следващото лято “къщичка” на старата круша... Но може би след години ще проумеят, че съм бил човекът, който ги е подтиквал да развиват мисленето си. Това би било добре, това е да оставиш добър спомен след себе си.
- Изкушаваш ли се да раздаваш съвети, осланяйки се на опита си?
- Правил съм го, но или не са ме слушали, или съм грешал. И престанах. Прекалено кратък е животът, за да се държим като библейски старци.
- Докъде ти стига пенсията?
- Не се оплаквам, не бива. А и нали пиша и издавам книги (смях). Това е шега, разбира се, от поезия пари не се печелят. По този повод често се смеем с колеги, но е и тъжно. Обикалям България по премиери и виждам как е - дойде човекът до книгите, вземе си една, погледне цената, пресметне си наум парите в джоба и я оставя с видимо притеснение. Преди дни попаднах в МОЛ и в книжарница в МОЛ-а. Казах си - състоятелните хора са тук. И какво виждам? Българските книги бяха на най-малката гондола, а поезията на най-ниския рафт. Почти на пода, кой ще коленичи на земята да ги търси там?
- Според теб писателите успяха ли да осмислят - и житейски, и творчески - промените в България през последните две десетилетия?
- Не, като цяло. Едни потънаха в дребнотемие, ожалване или, най-лошото - зле прикрито самосъжаление. Други станаха жертви на финансовите си домогвания и почнаха да правят “обслужваща” литература. Най-голямо отвращение извикват у мен книгите от български писатели, написани срещу България, срещу българина. Такива книги дори се превеждат и от тях светът съди за нас - какви сме, какво сме... Няма да споменавам имена, но ще кажа, че повечето от тези автори са подпечатали дипломите си в един известен университет в Будапеща и са вързани на хранилките на една-две фондации с антибългарски цели. Тези опити за заличаване не само на националното, а на човешкото ни лице много трудно ще се преодолеят...
- Последната угнетителна гледка, която те е натъжила?
- Селският магазин. Пилешки кренвирши, сирене с опасни мазнини и борчове в тетрадката на магазинера до следващата пенсия.
- Здравната система удовлетворява ли те?
- Г-жо, мен ме интересува главно душата, а не тялото (смях). Но все пак не мога да не кажа, че силно ме притеснява все по-големият дефицит на човечност у лекарите и безогледната меркантилност в професията. И понеже употреби понятието “здравна система”, само ще кажа като пример - когато една кола я ремонтираш (реформираш) повече от 20 години, тя явно вече не става за нищо, тя изгнива в задния двор и трябва да бъде изхвърлена за скрап, нали?
- Ако можеше да се върнеш назад, какво би променил в живота си?
- Нищо. Всичко, което се е случило и се случва с мен и около мен, ме е направило такъв, какъвто съм. Не искам да бъда друг човек, аз се харесвам, може би затова и другите ме харесват...
- На какво се гневиш, на кого се заканваш мълком или насън?
- На никого. Имаше такъв период, когато ме тревожеше всекидневието с интригите си, когато сънувах, че се карам с някакви хора, че изричам хулни думи. Това ме уплаши и... престанах. Сега се будя сутрин много рано, на зазоряване. Прекрасно време за изчистване на съзнанието, за мислене.
- Казват, че писателите имат пророчески дар, ти какво провиждаш в бъдещето за българите, за България?
- Ние, българите, като разум и дух сме най-близо до голямата тайна за смисъла на съществуването. Предстои ни да я осъзнаем. Това ще ни направи по-добри хора. България е прекрасно място за живеене.
- Какво е любовта за теб от този житейски връх?
- Любовта е лично и самотно изживяване. Но тя е и могъща енергия и става още по-могъща, когато се слее с тази на друг човек. Аз преди повече от 40 години съм свил своето енергийно гнездо и се радвам на пиленцата, които излетяха от него. Останалото е забавление.
