Вещите на проф. Вучков гният на бунището  

Личните вещи от столичния апартамент, в който приживе живееше проф. Юлиан Вучков, са били изхвърлени от роднините му и в момента гният на сметището. Това потвърди съседката му Алина, която съжалява, че твърде късно разбрала за безчинството и не могла да спаси ценната му колекция с книги, записки, награди и неиздадени негови творби.

Миналия месец се навършиха 3 години, откакто тв легендата ни напусна. Както „Ретро“ писа, поменът му не бе организиран от наследниците му – неговия брат Михаил Петров, актьор в Народния театър, и семейството му, а от съседката на Вучков. Самата Алина с тъга сподели, че на възпоминанието на Малашевските гробища, където урната с тленните останки на професора беше положена в гроба на майка му, са се събрали да го почетат само трима души. Алина, която се грижеше за легендата от малкия екран в последните му месеци живот, изплака мъката си в публикация в социалната мрежа фейсбук. Ето какво написа тя: „Привет, Професоре! Само 114 години от независимостта на България и цели 3 години от Вашата липса. Как бавно и същевременно светкавично прелетя това време! Как се чувствате след днешните молитви? Може би вече няма да ме навестявате в сънищата унил и безмълвен?!

А може би това, че кремацията изпраща покойниците директно в ада, ще се окаже абсолютната истина за нас, простосмъртните от всички религии. Отвъдното знае много истини, но ги разкрива, когато духът на мъртвия изпитва раздиращи терзания вместо пожелания вечен покой. Тази иманенция е и директна препратка към живите – да осмислят битието си и да се готвят за другия свят, подбирайки внимателно вербалните си атрибути. Защото „първо бе Словото… и Словото бе у Бога“. И едно слово, хвърлено в пространството, продължава да работи, дори и да забравим, че някога сме го употребили. Вашето решение бе взето приживе… при това, преди още да се познаваме. Странно! Дори не сте ми казвал, че искате да бъдете изгорен, макар и честите ни разговори за смъртта и неистовият Ви страх от нея да са давали тази възможност. И всъщност, да поговорим за страховете Ви и сега, след като най-страшното мина.

Вашата многохилядна публика и безброй почитатели днес не дойдоха. Въпреки почивния ден, въпреки хубавото време и честване на празника на площада… никой не мина даже за 5 минути. А аз наготвих жито с мед, орехи и кокос за поне 30 души. Бяхме само Вики, Дани и аз… Но Вие не тъжете! Това хич не е малко! 3-ма верни другари са по-ценни от 3 милиона фалшиви приятели! С тези думи бих Ви успокоила, познавайки чувствителната Ви натура. Вие обичахте вниманието, обожавахте да се говори за Вас. Искахте да останете в историята, но нямахте време за осъществяване на величествените си планове. Толкова много книги написахте… а няма кой да ги чете. Просто никой не чете вече. Вашата лична библиотека не намери място в националната. Контейнерът за боклук се превърна в хотел за усърдния Ви труд преди постъпване на сметището. И естествено научих прекалено късно за това. Толкова от страната и света. Толкова и по силите ми. Покой“.