Вдовицата на Дамян Дамянов: Не мога да преборя мъката по сина ни Петър

Ако беше жив, на 18 януари тази година именитият поет и любимец на поколения българи Дамян Дамянов, щеше да навърши 81 години. Съпругата му – поетесата Надежда Захариева, бе негов личен асистент в продължение на цели 35 лета. Самата тя преминава през редица житейски премеждия, включително две животоспасяващи операции. И днес продължава да твори. Радва се на сина си Явор и дъщеря си Райна и на внуците. В откровен разговор Надежда Захариева повдига изцяло завесата на личния си свят, като споделя съкровени моменти от живота си.

- Г-жо Захариева, ако държавата беше приела такъв закон, вашите 35 години, в които сте били личен асистент на съпруга си, големия поет Дамян Дамянов, щяха да се водят трудов стаж. Сега как се справяте?

- Ха, да… Пошегувах се веднъж, че съм била и в тази роля по време на 35-годишния ни брачен живот. Това е било мое морално задължение, а не трудов стаж. Имам си и трудов стаж, разбира се. Предположих, че може да остарея и ще ми е нужна пенсия. На 55 години получих пенсия за „прослужено време и старост”. Хубаво е, че „пораснах” навреме (смее се) – от следващата година започнаха да увеличават възрастта за пенсия. Знаете ли, аз съм малко демоде съпруга – мисля, че дори да е съвсем здрав съпругът, за някои неща в семейството тя трябва да се явява негов личен асистент. И той – нейн, разбира се. 

 Един на друг трябва да си бъдат лични асистенти, за да се получи семейство. През цялото време съм гледала на живота като на отговорност. Отговарях за живота на човек, чиито физически възможности бяха доста ограничени, който имаше нужда от чужда помощ и помощникът бях аз. 

- Тази дългогодишна помощ обаче е и форма на изпитание, с което слаб психически човек едва ли би се справил? 

- Има една мисъл, мисля, че е на Бърнард Шоу: „Нещастието на всяка жена е, че рано или късно заприличва на своята майка!”. Смятам, че това е моето щастие! 
Щастлива съм, че заприличах на моята майка. Баща ми не беше болен, но майка ми беше много търпелива, много работлива и уважаваща съпруга си жена. Моето поведение като съпруга е било повторение на нейното. Не съм се оплаквала, когато съм имала много работа, а просто съм гледала да си я свърша. 
Според мен любовта е да правиш нещо за човека до себе си, а не да чакаш само той да прави нещо за тебе. 

- И след като Дамян Дамянов си отиде от този свят, понесохте редица тежки удари – зад гърба ви са две животоспасяващи операции. Кое ви поддържа толкова силна духом години наред?

- С мъката не мога да се преборя, тя си остава, докато човек е жив. Не съм загубила само Дамян. Загубих и големия си син Петър. Загубих и родители, и сестра, и братовчеди. Много удари преживях. Но човек трябва да работи, да действа, да прави нещо за другите – защото животът е един и не бива да си намираме алиби, за да не го живеем. 

Дори мъката не трябва да ни е алиби! Може би имам такъв пример в лицето на родителите си – които, въпреки че живяха тежко, трудно, не са били богати, никога не са падали духом. Може и да им се е случвало, но не са го показвали. Не знам какво е било вътре, в душите им, няма как. Не бяха хора, които са охкали пред децата си. Виждах само как се трудят. И ни научиха на труд. А когато си научен на труд, не се плашиш от живота – поне до момента, до който можеш да се трудиш.

- Но станахте фаталистка?

- Така се получи. Имала съм много знаци от съдбата. Не знам, доколко правилно съм ги разчитала, но тя ми е подсказвала насън, че някои неща ще се случат и те действително са се случвали. Не съм фаталистка в онзи лош смисъл, в който, като очаквам нещо лошо, се предавам. Не, не се предавам. Приемам го като предупреждение. Имах две операции – едната за отстраняване на тумор, 
а месец по-късно – за поставяне на метална пластинка. Преди операцията, която претърпях на 21 декември 2013 г., сънувах майка ми. На 18 декември се навършваха 9 години от смъртта ѝ. Точно в този ден се чудех дали да седна да пиша или преди това да обядвам. 
Излязох на кухненската тераса, където ми е печката. Беше студено.

Спомних си, че преди няколко нощи майка ми ме попита насън: „Мама, защо не си облечеш елечето?”

Имам вълнено елече, подарък от майката на моя приятелка. Послушах майка си, облякох топлото елече. Малко след това съм припаднала и съм лежала почти 24 часа на пода, на плочките. Предполагам, че това елече ме е отървало от фатална настинка. 

Един месец по-късно беше втората операция. На втората или третата нощ след нея ме хвана безсъние, внезапно се уплаших – ами ако стане нещо… Заспала съм по някое време и пак сънувах майка си. Както често ми се е случвало наяве, в този сън се връщам от някъде, влизам в кухнята у дома, а там – майка ми със запретнати ръкави, а на масата пред нея – прекрасно ухаещ кръгъл бял хляб. Усмихнах се щастливо, но нали всички се преструваме понякога, казах: „Мамо, нямаше нужда..” Тя завъртя глава и се засмя: „Имаше, мама, имаше!” 

Когато се събудих, ми стана едно такова драго, приятно. Усетих, че майка ми продължава да ме закриля и от отвъдното. Те са с нас винаги. Даже Дамян, който уж беше голям атеист, в поезията си пише за безсмъртието на душата. Човекът Дамян може и да се е съмнявал в това, но поетът Дамян е знаел, че е така. Много негови стихотворения показват това му знание. Аз вярвам. Знам, че е така. 

Всичките ми близки, които са там, ми помагат да се справям с живота тук. Колкото и странно да се стори някому, и кучето, което обичахме много – Мурджо, и него сънувам, когато над мен е надвисвало някакво зло.

И той се е явявал в съня ми, за да ме предпази от беда. Връщайки се от Витоша, където са били да скарат ски, децата го бяха намерили тежко ранен, вероятно блъснат от камион на Околовръстното шосе. Живя у дома с нас 13 години. 

- Кога започнаха тези сънища, които ви предупреждават за нещо? 

- Сънувам такива сънища от съвсем малка. Бях някъде 2-ри клас, 7-8-годишна. Сънувах, че таванът пада върху мен. Едно време мазилките на таваните бяха различни от днешните. Събудих се и буквално скочих от леглото. След секунди таванът се изсипа върху възглавницата ми  – точно, както беше в съня. Ако не бях се махнала, парчетата мазилка със сигурност щяха да ме наранят лошо. Някой ме пази… Спомням си, че при първото ни отиване при леля Ванга през 1969 г. – Дамян и майка му пожелаха да отидем, по едно време пророчицата се обърна към мене: „Тебе майка ти те е благословила!”. Все повече вярвам в това. Не помня майка ми да ме е благославяла на глас, но сигурно най-важните благословии се изричат без думи.

- Били сте на прага между живота и смъртта. Имате ли реален спомен за усещането в тези мигове? Има хора, които споделят, че са видели бял тунел…

- Чела съм разкази за бели тунели, но не съм преживявала подобно нещо. За пръв път съм била между живота и смъртта още като бебе. Виждала ли съм тунел тогава, не знам. При припадъка отпреди две години, в тунел не съм влизала. Може би защото не съм била в клинична смърт.

- Какво се е случило, когато сте били бебе? 

- Било е през ’45-та година, пролетта. Преди Великден. Била съм много болна. Родителите ми са ме водили при всички лекари и при всички баби в Сандански. Навремето имаше баби, които баеха на болните деца. Преди 71 години не е имало нито толкова лекари, нито такива лекарства, както сега. Било е в края на войната. Дълго съм боледувала. В събота на обяд, преди нощта на Възкресение Христово, 

съм изстинала и посиняла

Майка ми се разплакала, помолила съсед на баба, който минавал покрай нас, да й каже, че съм умряла. Баба дошла след малко, изкъпали ме, повили ме в чисти пеленки и ме оставили настрана. Двете ми по-големи сестри били на 2 и на 4 години – майка ми трябвало да се погрижи за тях. В неделя сутринта от моето „вързопче” се чул слаб гласец. Като котешко мяукане. Майка ми, сигурна, че няма да ме бъде, решила да ме занесе в църквата, та след тържествената литургия попът да ми прочете молитва. В църквата непозната жена, която стояла до майка ми, долавяйки „мяукането”, идващо откъм „вързопчето”, попитала – какво носиш, това дете ли е, коте ли е… 

Майка ми отвърнала: „Дете е, но е много болно и умира…”. Жената й дала съвет: „Като се върнеш вкъщи, вземи прясно яйце, разбъркай го с оцет, намажи една пелена и завий цялото детенце. Само внимавай да не попадне на пъпчето”. Като се прибрала, майка ми изпълнила съвета на жената. Бях много голяма, когато чух за това премеждие в живота ми. Като ми го разказа, майка добави: „…да знаеш, мама, колко пресни яйца съм счупила, докато навършиш годинка…”. На което аз се засмях: „Мамо, извинявай”. Скоро след това написах стихотворение за моето възкресение. То е факт. Случило се е навръх Великден. Как да не повярва човек, че съдбата го е оставила на земята, за да свърши нещо… За родителите ми съм била мъртва. Само че Някой е решил, че е рано да умирам.

- За майка ви и баща ви е било истинско чудо вашето оцеляване в онзи момент... Но какво ви е имало, знаели ли са?

- Винаги съм се чудила как навремето, когато децата са мрели като мухи, хората са понасяли тази мъка… Баба ми е раждала 12 пъти, само 6 от децата са оцелели. Другите, както се изразяваше тя, Господ ги бил прибрал съвсем малки. Хората са се подчинявали на волята Божия. Смирявали са се. Такова е било мисленето им. И са раждали, вярвайки, че всяко дете идва с късмета си. Какво и да се е случвало, са го преглъщали, защото Бог така бил рекъл, защото така било писано, а каквото е писано на главата, на камък не отива… Били са дълбоко вярващи

Религията е била нещо като психотерапия

Помагала им е да стигнат до най-мъчно достижимото състояние на душата – до смирението с нещата от живота, които не могат да бъдат променени. А днес… Днес, когато ни се случи нещо лошо, се тюхкаме, самообвиняваме се, и – какво? Променяме ли нещо?

- Всъщност нищо, освен че вредим на себе си...

- Но няма начин да не вредим на себе си, особено, когато загубим дете. Много често, когато никой не ме вижда, плача за сина си. Няма начин. Не мога да постигна смирението, за което преди малко говорих.

- Пак сън ви подсказва, че със сина ви Петър ще се случи най-лошото…

- Не разгадах точно посланието на един сън. Очаквах да се случи нещо неприятно, да преживея някакъв яд, свързан с Петьо, но за смърт изобщо не съм си и помислила. Сънувах, че заминавам за някъде. Готова за път, излязох от моята спалня. Вратата на Петьовата стая беше отворена. Него го нямаше. До прозореца видях клюмнало цвете. Отидох да го изправя. Няколко пъти го повдигах, но то все падаше. А бързах… И си казах: „Като се върна, трябва да измисля как да го закрепя”. В този момент видях, че на него има зелени плодове, подобни на орехи. Преброих ги, бяха 6-7… След седмица сънят ми се оказа пророчески. Петър беше на работа нощна смяна. 

В полунощ говорихме дълго по телефона. Правехме си планове какво ще си купим за нашите планински преходи – двамата обичахме да ходим по Витоша. И за издаване на първата му стихосбирка се готвехме… Той с нетърпение очакваше да види публикация на свои стихове в сп. „Везни”… 

Рано сутринта, преди още той да се е прибрал от работа, заминах за Габрово. Вечерта там щеше да има рецитал по мои стихове. Рециталът завърши със стихотворението: 

„По-силна съм от теб, живот. 
Веднъж ли се опита да ме смачкаш, 
да ме захвърлиш като счупена играчка 
зад своя борд!”

После включих телефона. Имах неприет разговор. И чутото беше като гръм от ясно небе. Явор ми каза: „Мамо,

намерих брат ми паднал без дъх

Веднага поех обратно към София. Не знам да има по-голяма мъка на света от загубата на дете. Не пожелавам никому да го преживее, за да разбере какво е. Но… Но имам още две деца. Не си позволих да рухна. Не си дадох това право! На тях също им беше много тежко. 

А иначе… Иначе знам, че както се пее в народните песни „майка жали дор до гроба”, така – дор до гроба ще жаля и аз. И, все пак, ще благодаря на Господ, че още съм жива. Не знам на кого друг да благодаря. Може би и на себе си…

- Вие сама сте казали в стихотворението си – „По-силна съм от теб, живот…”

- Животът е по-силен от нас, в крайна сметка. Осъзнала съм много неща, да. И още мога да се радвам. Радвам се, че дочаках да видя внуци. Радвам се, че дано да не се самозалъгвам, успях да постигна безусловната любов. Да обичам хората такива, каквито са. 

Да се опитвам да ги разбирам, а не да ги съдя. Да бъда наистина търпелива и толерантна. Разширих диапазона на това, което смятам за нормално при човека. Широк е този диапазон, но не – неограничен. Но има неща, които никога не бих приела за нормални.

- Пишете само когато нещо вади душата ви от релси ли?

- Когато дерайлирам. Но все по-трудно дерайлирам… (смее се). От всичко, което преживях, тялото ми пострада физически, но душата ми все още остава непокътната. Не се вайкам, че не пиша стихове. Спомням си период, в който Дамян преживя творческа суша. Страдаше, 

казваше, че бил умрял като поет

Трудно му беше. На мене ми е по-лесно. Не се ядосвам, защото мога да правя редица други неща. Но той не можеше. Веднъж му казах: „Вместо да се притесняваш, седни и съчини нещо в ритъм и в рими. Дори да е откровено стихоплетство, направи го! Накарай мислите си отново да потекат в стихотворна форма!”. Оставих го в кабинета, аз отидох в кухнята. Всеки – на работното си място…

След няколко часа, щастливо усмихнат, той ми поднесе лист хартия. Нямате представа колко щастлива беше усмивката му! Имаше защо. Върху хартиения лист беше написал прекрасно стихотворение. Не го помня наизуст. Помня само началото и края. Започваше:

„А мислех, че поетът е умрял 
във мене под камарите от проза…” 

и завършваше:

„Поете, силом думи не търси. 
Потрябваш ли им – те ще те намерят!” 

В момента тези два стиха са и мое верую – потрябвам ли на стиховете, те ще ме намерят.