Теодор Дечев е завършил ВИАС през 1984 г. Магистър по политология. Доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001 г. е заместник-министър на труда с ресор индустриални отношения. Почетен председател на ССИ. В периода 2003 – 2012 г. е член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС).
Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на повече от тридесет в областта на социологията, индустриалните отношения и политологията. Преподава в УНСС, НБУ и в КИА – Пловдив. Съпредседател на „Свободен народ“ - партията на свободните социалдемократи. От месец юни 2014 г. до днес е директор „Индустриални политики“ в Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ).
- Твоята биография е толкова богата, че човек с право се запитва: кое е основното в твоя ден? И кое е това, което нощно време те държи буден?
- Ако започнем отзад напред, нищо не ме държи буден. Изморявам се порядъчно през деня и през нощта спя доста добре. По-скоро проблем ми е, че ми се иска да имам още някой друг час за сън, но засега няма откъде да се яви. Доскоро заспивах и се събуждах със сметки как ще покрия вноските по кредитите си, но слава Богу, този етап в живота ми приключи. Сега сутрин обсъждам със съпругата ми с какво ще занимава шестгодишния ни син през деня. След това ме подхваща работата и до вечерта мисля само за нея. Вечерта пак е посветена на домочадието – вече нито искам, нито мога да работя до късно (има и изключения, но те потвърждават правилото) и като се прибера от работа, падам в „лапичките“ на малкия Теди.
- Ти се изправи на публично място с тъпан в ръка на протестите срещу увеличението на производствения ток, как се почувства в тази роля?
- В биографията ми има доста случаи, когато съм говорил и на по-големи митинги, макар искрено да се надявам, че в бъдеще няма да става нужда от подобни форми на общуване с гражданството. Ролята ми е доста позната, що се отнася до това да съм говорител на някакъв протест или кауза. Виж, тъпанът беше новост, но свърши работа по време на протеста. Всъщност купихме го специално за въпросното събитие.
- В теб има артистичност, което не е така често явление, да не кажа, че изобщо липсва у нашите политици и държавници. Пречи или ти помага тя?
- Не мисля, че съм чак толкова артистичен, но нямам притеснение от това да говоря пред публика, както и да влизам в пряк диалог с нея. Така че от тази гледна точка – помага.
- Имаш богат речник и с лекота употребяваш художествени сравнения, правиш исторически и литературни препратки, остроумен си и находчив в словесните си прояви – какво предимство е това?
- Със съпругата ми имаме постоянни препирни на езикови теми. Тя не харесва много някои архаизми, които употребявам. Не харесва и някои турцизми, които употребявам. От една страна, съм почитател на „Чичовци“, „Хаджи Ахил“ и „Под игото“, а там стилът е точно такъв. От друга страна, моята езикова култура се е формирала под силното влияние на моята покойна баба, която, макар и дипломирана висшистка и софиянка, непрекъснато ползваше речниковия фонд на сопотския си род, където стилът е точно такъв. Като се прибави и това, че от време на време препрочитам Алеко Константинов, нещата около генезиса на речта ми стават съвсем ясни. Според мен – това си носи някакви плюсове.
- Къде и как си почиваш истински?
- Ходя всяка събота на Витоша, поне веднъж годишно водя семейството си в Сандански, където градският парк е изумителен, паркът на резиденцията – също, но не мисля, че успявам да си почина. Не мога „да се изключа“ от нещата, с които се занимавам.
- Какво има в твоята кесия най-вече – пари, късметлийска детелина, важни бележки, телефони, визитки, снимки или кредитни карти?
- От всичко по нещо. Май само детелина си нямам, но за сметка на това съпругата ми непрекъснато намира четирилистни детелини, просто някои хора са повече късметлии. Снимките си ги държа на флаш памет – в портфейла ще станат на нищо. Що се отнася до парите, не мога да се оплача, но не дай си Боже да се разболея от нещо, би ме притеснило финансово, но така е с повечето българи.
- В какви отношения си със здравната система?
- Последното ми сериозно общуване със здравната система беше в края на 2011 г., когато свръхизтощението помогна на един хепатитен вирус да ме тръшне. Тогава прекарах 12 дни и нощи в Инфекциозна болница, но по ирония на съдбата... това доведе до рязко подобряване на проблемите около кръвното ми налягане.
- Какъв лек имаш срещу умората, болестите, лошото настроение?
- Срещу умората няма лек, а що се отнася до лошото настроение – не ми остава време за такова. Изглежда, това да имаш много работа си има и добри профилактични страни.
- Правиш ли си планове, или като повечето хора на възраст суеверно казваш „да доживеем, пък ще видим...”?
- С течение на времето се убедих, че някои неща обезателно трябва да се планират. Чудим се примерно на западняците, че си планират отпуските за две години напред, но всъщност така им излиза по-евтино. Що се отнася до научната ми кариера, там плановете, общо взето, се оказаха с цената на вчерашен вестник, но се надявам все пак нещата да вървят някак си напред.
- Какво е любовта за теб от този житейски връх?
- Аз съм много упорит и последователен в чувствата си.
- Студентите ти харесват ли те?
- Мисля, че да. Опитвам се наистина да им преподавам неща, които са, така да се каже, „от предния край на науката“. Всъщност преподавам и на английски, и на български, така че имам работа с най-различни категории студенти според мотивацията им. Забавното е, че студентите, на които преподавам, вече са родени след 10 ноември 1989 г. и понякога стават весели случки. Веднъж, когато обяснявах някои черти на дефицитната икономика и ги илюстрирах с личния си опит от 80-те години на миналия век, един студент ме попита: „Ама вие това видели ли сте го, или са ви го разказвали?“.
- Ако можеше да се върнеш назад, какво би променил в живота си?
- Слава Богу, няма връщане назад. Иначе щеше да е голямо мислене... Мисля, че и така животът ми не е за изхвърляне.
Какво провиждаш в бъдещето за българите, за България?
- Нямам никакви претенции да бъда пророк. Медиите, в това число и интернет, са просто „изгадени“ от пророчества и кухи фрази (извинявам се за руската дума) – като се започне от баба Ванга и се стигне до Слава Севрюкова. Виж, прогнози, при това научно подплатени, има доста, но интересното е, че в много голяма степен те някак си заобикалят България. Например във фантастичната книга на Джордж Фридман - „Следващите сто години“, България се споменава точно в две изречения. Мисля, че това не е поради подценяване на България, а поради това, че тя е една от най-трудните за разбиране и прогнозиране страни в Централна и Източна Европа.
- Защо?
- Не ме разбирай погрешно – има достатъчно хора в Брюксел, Вашингтон и Москва, които чудесно се ориентират в българските дела. Но в дългосрочен план България наистина е трудна за прогнозиране. Просто и тя е „страна на разлома“, както се изразяваше Самюел Хънтингтън. У нас се срещат западната и православната цивилизация, а демаркационната линия минава напряко през цялото общество - няма териториална граница, както е, да речем, в Украйна.
- Какво би казал на връстниците си от тази трибуна?
- Бих казал да си пазят здравето, защото все още са много необходими. Напълно сериозно съм убеден, че нашето поколение има още какво да даде – и на близките си, и на цялото общество, пък дано има някой, който да може да даде нещо и на СВЕТА...
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Все още няма коментари