Проф.Вучков: Георги Господинов и Калин Терзийски – безродници соросоиди  

(Продължение от миналия брой)
 
Лично Живков неспирно изнасяше речи против бюрократизирането на комсомолската организация. Ярко следеше нейните първи ръководители, изобличаваше тяхната откъснатост от младежта.
А през почти 30-годишния безплоден период на лъжедемокрацията от 1989 г. насам аз не съм чул нито един партиен вожд, премиер, президент, парламентарен шеф да разкритикува себе си и да посочи кои министри, техни заместници, ресорни началници, депутати от собствената му партия трупат големи грешки, вреди, глупости.

Живков търсеше информацията за случващото се в България не само от първите, от щатните си съветници, а и от посещаващите го видни интелектуалци, главно писатели като Радой Ралин, но дори и от техническия персонал, от чистачките на служебното му място. Случваше се да взема чисто емоционални, първосигнални, затова и вредни решения по отношение на хора, които гъделичкаха неговата суетност, ласкаеха го, като постигаха не национални, а лични изгоди. Така бяха струпани паразитните заводи в Радомир, Кремиковци и държавата дълго затъваше в големи финансови загуби заради тях. Но Живков така или иначе живееше много активно с проблемите на България. Аз хем се ядосвам, хем се смея, когато тъпи антикомунисти и жалки агенти на евроатлантическите сили лъжат, че Живков искал да превърне България в 16-а република на СССР. Защото това са голи приказки без документи за подобно решение, действие. Той просто възхваляваше Съветския съюз, за да измъкне повече невръщани големи заеми от него, за да печелим много пари от наши стоки за него и негови стоки за нас.

Безброй факти показват, че Живков и дъщеря му Людмила държаха ние, българите, да имаме високо национално самочувствие. Той доказа, че е патриот, като заяви, че македонците са част от българската нация. А Желю Желев предателски каза, че те били друг етнос и отрече историята на България. А чрез възродителния процес Живков оскърби нашите турци чрез преименуването им, но отговорно и умно предупреди Турция, че в България няма място за нейна автономия. У нас се вдигнаха много тържества за 1300-годишнината на България. Медиите непрекъснато изтъкваха велики моменти от нейната история. С настойчивата благословия на Людмила Живкова един екип изготви най-подробна програма за огласяване на безсмъртните български завоевания, особено в областта на изкуствата и културата. Щедро се финансираше тяхното популяризиране в много държави. Там започнаха да говорят за България с интерес, с уважение. Движението „Знаме на мира” докара в столицата деца от цял свят.

През този период на духовен подем се сътвориха филми, книги, картини, скулптури, спектакли на тема България и нейното безсмъртие. Държавата задължаваше театрите да редят репертоара си така, че половината от представяните пиеси да са български. Съвременната българска драма не беше силна от художествена гледна точка. Но тя беше много стимулирана чрез конкурси, награди, национални прегледи. А в афиша на днешните театри почти няма съвременни и класически български заглавия. Играят се главно чужди автори с кръчмарска, а все по-често и с психопатска нагласа. Не са малко пиесите с откачени действащи лица. До 1989 г. се представяха много класици като Шекспир, Молиер, Гогол. Сега тях ги няма. А те вълнуват зрителите и читателите, но и ги карат да мислят. До 1989 г. държавата задължаваше радиото да тъкми музикалната си програма така, че половината от нея да бъде българска: народна, забавна, символична, оперетна, оперна. Създаде се такъв блестящ фестивал като „Златния Орфей”. Изискваше се не само българите, а и чуждите участници в него да пеят една българска песен. Той се прочу толкова много, че привлече млади и прославени звезди от малки, но и от големи държави. Днес радиата у нас са български само формално. Предлагани се да слушаме само западна, но предимно американска, и то не качествена, а силова, истерична, оглушителна музика.
Вярно е, че редица текстове на песни до 1989 г. се забраняваха заради критичните апострофи и дори само заради намеци срещу тягостни социалистически явления. Но тогава професионалните критерии за влизането в областта на забавната музика бяха много високи. Там се допускаха не само талантливи, а и музикално образовани хора. А от 1989 г. насам много даровити хора често се състезават да получат екран, салон, сцена с една бездарна банда, която нерядко ги измества, макар че ги залива с просташките текстове, с кръчмарските си провиквания, защото има нечистоплътни връзки с продуценти, бизнесмени, медийни управници, с властта.

Основните, средните, гимназиалните и висшите учебни училища до 1989 г. се задължаваха да укрепват патриотичното възпитание на ученици и студенти. Те бяха посещавани от много авторитети с лекции за националните ни ценности. Времето след 1989 г. угаси това патриотично въодушевление, това всенародно преклонение пред ролята на морала, идеите. То ни натресе диктата на парите. Така потънахме в дебрите на унинието, малодушието, чуждопоклонството. Соровците изгониха националната тематика от изкуствата и литературата. Наложиха отвлеченото, антисоциалното, глобалистичното, мрачното, дори извратеното световъзприемане. Безброй телевизионни шоута брутално се подиграват с нашите национални ценности, дори с велики защитници на българщината като Христо Ботев. Те често черпят хумористичните си текстове от простотиите на комплексари от „Фейсбук”.

Времето от 1989 г. насам загърби великото родолюбие на Христо Ботев, Добри Чинтулов, Иван Вазов, Димитър Димов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Никола Вапцаров. Медиите не ги зачитат дори с няколко думи. А възхваляват антисоциалните, хъшлашки съчинителства на безродници като Георги Господинов, Калин Терзийски, пак по заповед на Джордж Сорос. Днес думата „патриот” вече поражда вкиснатите гримаси и подигравателните интонации на нашите управници, социолози, политолози, журналисти. Тя се свързва с примитивизма, с консерватизма, дори с умствената изостаналост, с тъпотата. Обществените, хуманитарните дисциплини се преподават според внушенията на глобализма, пазят се от всякакви патриотични внушения.

Всяка страна може да бъде търсена като партньор от други общности, ако не е безлична. А патриотизмът е нейното лице, нейната продуктивна неповторимост. Нашите управници, социолози, политолози, журналисти почти десет години говорят много повече за нашите господари в лицето на САЩ, ЕС, НАТО, отколкото за България. Нейното име се чува все по-рядко в речите им. Те даже безсрамно, предателски ни внушават, че България е станала европейска страна чак когато е влязла в Европейския съюз. Че дотогава тя е била едва ли не полубалканска, полуазиатска, че ние чак тогава сме станали европейци. И тези безумия се търкалят, въпреки че България е една от най-старите държави с велики традиции. А когато се напъхахме в ЕС, България се оказа последна на Стария континент, неговата опашка. Ето затова една анкета показа, че 55% от българите одобряват Живковото пред днешното управление. Така мислят доста хора над 45 години. Над 80% от таксиметровите шофьори, с които често общувам, са също на това мнение. А тези под 40 години не одобряват социализма и го ругаят, защото не го познават. Защото техните родители, баби, дядовци не са им казали кое е било лошото и кое е било доброто в него.

Дотук споделих много положителни, но и много безпощадни думи за Живков. Никак не го идеализирам. Далеч не смятам, че трябва да се върнем към социализма. Но аз анализирах подробно Живковата дейност, защото тя е натрупала много вреди като следствие от казармената нагласа на съветската социалистическа система, но и ползотворен опит, който трябва да се познава и да се развива през настоящето ни. За съжаление, водачите на България след 1989 г. не взеха нищо добро от социалистическото време. Имам предвид системните контакти на редица управляващи, но най-вече на Живков с редовото население, разнообразното печелещо производство, работата за всички, успешната социална, образователна и културна политика, реда и яко притиснатата криминална престъпност. Възприели са само много негативи от социалистическия период: диктаторските управленски методи, удостояването с високи постове на партийни некадърници с антифашистка биография, властовият натиск върху медиите, макар и тайно, безшумно, а не така очевадно и грубо, както се случваше до 1989 г. От 1989 г. насам ние се разделихме с нашето национално и всякакво, чисто човешко самочувствие, защото сме управлявани от кукли в ръцете на външни кукловоди. Нашите водачи не схващат, че западната върхушка в лицето на САЩ, ЕС, НАТО ги ласкае лицемерно, а ги подиграва зад гърба им заради мижитурския им начин да я ухажват, за да останат на власт с нейната намеса, помощ. Ние, редовите българи, сме наследници на Аспарух, Симеон Велики, Паисий, Левски, Ботев, Вазов, но не притежаваме почти нищо от тяхната гордост, от тяхното достойнство, от великата им борбеност, от непримиреността им към идиотщините.