Проф. Юлиан Вучков: Гледам Тръмп – сещам се за Краси Радков  

Медиите вдигнаха оглушителен шум покрай раздялата на Росен Плевнелиев с президентската власт и с влизането на Румен Радев в нея. И този път се говореше гръмотевично, превъзбудено, но и празно.
Плевнелиев никак не ме изненада с прощалната си реч. Очаквах, че той пак ще се изкара политик не само на българско, а и на световно равнище. Той, макар че беше вреден, смешен управник, отново се величаеше така, както не би се хвалил дори умен и много голям политик от мащаба на Шарл де Гол например.

Докато слушах Плевнелиев, аз останах с чувството, че се представя като глава на процъфтяваща държава, макар че България е на опашката на Европа според всички статистики.

И от Плевнелиев, и от Радев чухме само всеизвестното за всички ни, повтаряното и слушаното, натрапваното вече 27 години. Речта пред парламента на Радев беше всеядна, разпиляна. Беше лишена от акценти, от толкова необходимото степенуване на държавните проблеми според значимостта им. Тя беше сухарска, досадно клиширана като на годишно-отчетен конгрес на партия. Оказа се само осведомителна. А трябваше да бъде анализаторска, програмна. Придобих усещането, че приказва не нов, а стар и вече омръзнал ни президент. Докато четеше текста, Радев често се запъваше, не се отклони нито за миг от него. Затова придобих усещането, че е писана от друг човек.

Радев наистина имаше смелостта да изтъкне големия драматизъм в днешния български живот и почти всички безобразия на четвъртвековната ни власт. Но Радев не каза какво ще прави той самият като президент. Не сподели какви действия ще предприеме например във връзка с липсващата национална независимост и всестранна сигурност на България, макар че този проблем е главният сред всичките му пълномощия като държавен глава.

Преди да произнесе първата си реч пред парламента, Радев многократно обещаваше, че ще бъде верен на българското присъствие в Европейския съюз, в НАТО, но че ще води доста по-балансирана външна политика, ще си сътрудничи с Русия и даже ще бъде против санкциите срещу нея. Но на тази среща с депутатите и с правителството в оставка обаче Радев не спомена името на Русия нито веднъж! Не казвам, че той трябваше да я идеализира, да я величае. Но спокойно можеше да сподели, че ще тръгне към икономическите, търговските, културните договори на равни начала с Кремъл в духа на десетилетната близост на България с Русия. Аз зная, че ако беше дал тази заявка, голяма част от хората в парламентарната зала щяха да се развикат и да кажат, че той е едва ли не против евроатлантическите структури. Но той няма основание да се притеснява от подобни реакции, защото Радев има две железни опори. Не може да бъде свален от власт 5 години освен за национално предателство. И може да разчита на новия държавен глава на САЩ Доналд Тръмп, който няма да блокира една промяна във външнополитическия курс на България.

Радев нямаше храбростта да сподели, че България трябва да бъде партньор, но не и слуга на ЕС. Че благодарение на брюкселската върхушка, начело с лудата Меркел, страната ни получи фондове за пътна мрежа, но загуби независимостта си. Радев можеше да напомни, че ЕС ни наводнява с арабски нашественици и така насърчава опасното притискане, топене на българския етнос.

И Радев, и всичките му предходници са повърхностни хора с души на чиновници. Те са формалисти в поведението си. Овластени са. Но не могат да завладяват, да мобилизират и да вдигат на крак народа към напредък с цялото си присъствие в нашия живот.

Радев няма задължителното и вдъхновяващото нацията обаяние на неин ярък идеолог, духовен водач, каквото нямаше и Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов, Росен Плевнелиев. Радев ще се люшка между внушенията на Йотова, Нинова, другите червени големци и непрестанните уверения, че е партийно необвързана фигура. И той, както досегашните ни водачи, ще ни управлява, като слуша повече външните сили, а не избралия го народ.

Рязко противоположен случай е Доналд Тръмп. Щом толкова много хора твърдят, дори и сред почитателите му, че той е решителен, ясен в своите изявления, но е непредвидим, непредсказуем човек, сигурно можем да очакваме приятни и неприятни изненади в разгръщането му. И аз се подразних от неговите грубиянски, понякога дори хашлашки коментари, нахвърляния върху противниците му. Но не можем да отречем, че Тръмп се запомня и влиза в нашето съзнание веднага. Той поне засега ми харесва, защото е естествен, искрен. Защото е чужд за чудовищните задкулисни игри на интриганти като Бил и Хилари Клинтън, като Обама и Сорос. Той е атрактивен, ефектен, а често и забавно ексцентричен. Тръмп се оказа истински и интересен актьор в живота – когато говори, когато жестикулира, когато имитира хора и даже разиграва отделни сцени с присъщото му много изобилно чувство за хумор.

Програмната му реч беше езиково цветиста, емоционална, но и много съдържателна, логична, завладяващо конкретизирана, обоснована. Нормално е всеки новатор в политиката като Тръмп да среща свирепия отпор и даже да изглежда смешен в очите на окопалата се и много консервативна хищна политическа, военна и корпоративна върхушка. Но това говори зле за нея, а не за него.

По този повод се сещам и за езика на нашите политици. Почти всички те се отракаха и говорят гладко, бързо, но празно и като стрелящи картечници. Затова често не схващаме точно какво казват. Не поставят задължителната съвсем малка и по-голяма пауза между думите, между изреченията. Не могат да влияят с изреченото и с много разнообразния обем на интонациите, които заедно с жеста често ни влияят и се запомнят повече от написаното. Тези овластени управляващи ни хора не разбират, че в устното слово също има запетайки, точки, удивителни, въпросителни. Време е те да овладеят културното, авторитетното, отговорното, но и естественото, човешкото, свойското и затова печелещо ни словоизливане.

Често забелязвам, че някой шегаджия сред тях или сред журналисти, социолози, политици и други зевзеци съчинява някое тъпо политическо клише. А те веднага започват да го въртят като папагали с месеци, дори с години. Имам предвид например изтъркани изрази като „финалната права”, „предизвикателствата на времето”, „приоритетните натрупвания”, „неспирно надграждане”, „равно отдалечен от партиите”, вместо да се каже безпартиен, независим, необвързан човек.

Като говоря за ролята на цветистата реч и за неповторимото физическо присъствие на човека, се сещам за Красимир Радков. Отново ще повторя, че той е голям комик на национално, но и на европейско равнище. За разлика от другите днешни комици с утрепващи ни претенции, той не играе, не представя себе си, а се превъплъщава в ролята на много конкретни политици, журналисти, типични събирателни национални образи на баба, дядо, малоумник и какво ли още не. Много често се преобразява така майсторски в разни човешки светове, че въобще не мога да го позная и даже решавам, че е друг изпълнител. Всъщност Радков не е изпълнител, той е стопроцентов творец в своята професия. И всичко това, макар че неговата физика е доста тежка и би трябвало да се допуска, че ще е тромава, дори трудно подвижна.

Днес България е ударила дъното толкова много, че от него могат да ни отцепят не нашите управляващи ни и агенти на външни сили, а хора с борческата и духовната нагласа на Левски, Ботев, Вазов. Всеки ден се угнетявам, като слушам управляващите ни и техните агенти да ни внушават, че ние сме много малка страна и трябва да си налягаме парцалите, а не да даваме акъл на големите държави. И Унгария е много малка държава, но тя има голям водач като премиера Орбан. Той категорично заявява, че Унгария остава в НАТО, ЕС, но не като слуга, а като независима страна. Че ще отхвърля колонизаторския глобализъм на брюкселската върхушка, налагането на арабските нашественици от лудата Меркел, че Будапеща ще поддържа активното сътрудничество с Москва на равни начала.

Нашите политици трябва да разберат, че е много важно не само какво говорят, какво вършат, как действат, а и как изглеждат. Дали са в състояние да ни спечелят още от първата минута, така както грабват нашето внимание двама души, за които току-що говорих – новият президент на САЩ Доналд Тръмп и нашият надарен комедиант Красимир Радков. И Тръмп, и Радков нямат никакви комплекси. И двамата не се страхуват да дадат пълен простор на своите мисли, преживявания, пристрастия, предпочитания.