Униформените служители прибрали ловджийски пищов и въздушна пушка, а после прибрали и самия нарушител. Пътем към полицейското управление направили завой към старата бащина къща на Данчо, където пак го питали има ли нещо. Бръкнал Данчо саможертвено зад казана и извадил нещото: не било туба с акцизна ракия, а още един плик с избухлив прашец. И влязъл нашият човек веднъж на разпит в полицията, а втори път в новинарските емисии и клишета.
Гледам го Данчо на площада в Берковица
и се чудя как на “смотаняци” им върви славата както на бясно куче тоягите...
Не е Данчо смотаняк, съвсем не е, ама от Данчо до бомбаджия колкото от земята до луната! И започва да ми обяснява какво е чудо станало, но аз го подхващам от “а, бе” на изначалните жития и страдания.
Расъл скромно с отрудени родители. Възпитавали го добре, но таткото пренебрегнал принципите на Макаренко. Учителка дочула, че някой Данчо се сбил и хоп: наковладила случката на бащата и Данчо изял доволна порция бой. После родителят разбрал, че не неговият, а друг Данчо подпалил битката, но било късно: панталонките на синчето се подпалили отзад...
Не си давал много зор Данчо с науките, вкъщи се мръщели и момчето в зимен ден по тънки подметки и летен панталон почукало на вратата на роднина до Мездра. Тракали му ченетата от студ, на заранта роднината жепеец в депото в Мездра го отвел там да чиракува като шлосер. Станал “вагонник” (по поддръжката на вагоните), защото нямал ценз за “движенник”, за ония по експлоатацията.
“Захлупеното” момче от Балкана било 18-годишно, а гледало морето само на кино. Решил Данчо да оползотвори безплатния служебен билет, една събота нарамил чанта и без да се обади никому, отпрашил към Варна. Питал къде е морето, оставил чантата и тръгнал да пипне търговски кораб, стоящ на рейд в залива. Като се обърнал по някое време, централният плаж се губел от погледа, а корабът се надсмивал отдалече. Дочените плувки се огънали още повече, като чули стопанина да шепти “Ей сега се удавих!”. Дал на заден кандидат-удавникът, покрай него минала лодка с надпис “Спасители” с двама мъже и две хубавици, но твърдоглавецът от нашето повествование се срамувал да викне. Защото ще го качат на лодката, а мокрите саморъчно шити плувки издайнически пишели: “Сезам, отвори се...”
Къде кучешката, къде човешката, проснал се Данчо като медуза на плажа, където касиерката си скубела косите дали да търси милиция за изчезналия чантаджия... “Ако се бях затрил, никой нямаше да знае къде съм”, казва ми днес.
Борбата с морските стихии обаче не приключила за Данчо. Наред бил Бургас. Вече пораснал и с по-голям акъл, Данчо бил с двама приятели и техните съпруги на плаж между Бургас и Отманли. При слънчево време тримата мъже награбили два надуваеми дюшека и легнали на курс към остров Болшевик. Засвяткало небето, забелили се вълните, рибарите пришпорили лодките си към брега, а
щормът повлякъл дюшекокрушенците в открито море
С много зор ударили ни живи, ни умрели камъните на острова. През това време жените пищели, задействала се бреговата охрана, питали по радиото пазача на фара на острова вижда ли хора. Пазачът отговорил, че вижда двама да се борят с вълните. Хайде още рев, кой от тримата е изчезнал...
А тримата върху камъните видели, че към тях тичат униформени от дошлия граничен катер, и Данчо умно посъветвал: “Сега ще ни спукат дюшеците, дайте да спаднем въздуха и да се увием с тях, че ще ни спукат от бой!”.
Взели ги с катера, завили ги с одеяла и в Бургас. Дали им хартия и мастило, а един хуманен следовател им казал какво да пишат, че да отърват кожата...
Ревизорът Йордан Петров проверява парен локомотив, който ще заснемат в немска филмова продукция
Шлосерът Йордан Петров бил прилежен и го пратили на курс в ПЖИ в София. Издигнал се в ранг на ревизор вагони. Ония, които съсредоточено оглеждат колелата, колодките, пружините, почукват авторитетно с чуковете и не поглеждат към прозорците, където цъфтят усмивки. Ако Данчо бил блейка като някои млади колеги, щял да пропусне немската композиция от цистерни с гориво за Косово, която профучавала транзитно през Мездра и дефилето към София. Професионалното око на жепееца за секунди видяло висящи като обеци стоманени гривни под една цистерна. Изтичал в дежурната, алармирал за грозящата опасност и влакът бил спрян още на следващата спирка Мездра “Юг”.
По завоите на Искъра счупеният ресор можел да преобърне композицията, люшкайки се на някоя стрелка около София, цистерната можела да дерайлира.
И да последва експлозия на стотици тонове гориво!
Освен в Черно море Данчо имал късмет и в БДЖ: наградили го за безупречна служба и изпълнен дълг. Дали му цели... 80 лева. Стигнали му за банкет с колегите, че даже нещичко му останало...
Останала му “зестра” от кратковременната работа в мините на Мартиново и Чипровци. Когато вятърът на промяната отвял мината, много миньори си взели “за спомен” от разградения безконтролен двор някой и друг килограм взрив. Решил и Данчо да се обзаведе, пък ако е рекъл господ, да подплаши рибата в някой вир. Но рибата останала спокойна, а се подплашил берковският Марко Тотев. Зарязал опасното вещество, но мислейки за него, придобил тежък диабет, изискващ инжекционно лечение. Усетил облекчение, когато сам връчил на полицаите предмета на лекомислието, хвърлящ сянка върху безупречното му съдебно минало.
С увредено зрение, с болна 90-годишна майка на ръце и с предстоящи срещи с Темида, пишман бомбаджията Данчо вече е разбрал, че житейското море е по-дълбоко от морето край Варна и Бургас. А тези, които познават добродушния шейсет и седем годишен карък, могат да сложат на везните една торбичка миньорски взрив и стотици тонове бензин.
Не са увредили нищо, слава богу...
Все още няма коментари