Мария Алексиева, първата библиотекарка на “Пирогов”, след няколко месеца ще закръгли завидните 95 г. Доскоро живееше както досега, след пенсионирането - спокойно и ведро, в разходки и срещи с приятелки в Докторската градина, в слушане на класическа музика. Телевизия отдавна не гледа, книги и вестници вече не чете – трудно вижда, но познава все още всички. И винаги има желание за общуване, което в случая ми помага.
- Разкажи ми за своите родители...
- Родена съм на 30 януари 1921 г. в с. Бърложница, Софийско, на 8 км от София, майка ми беше домакиня, а баща ми цял живот работи в Българския червен кръст, завеждаше административни служби. Имам и две сестри, едната почина. Татко беше рядко честен и почтен човек, затова го предпочитаха сред другите кандидати за работа, защото и тогава се крадеше много по болничните заведения. Ама сега се краде още повече. Преди да дойдем в София, обиколихме кажи-речи всички болници, мама вечно стягаше денковете, от град на град, отидохме във Варна, в санаториума за болни от костна туберкулоза, а накрая се заседяхме в София. Татко работеше в болницата на Червения кръст, която по-късно стана институт “Пирогов”. Завърших гимназия с отличие и записах класическа филология в Софийския университет, с латински и гръцки. Всъщност латинският ми помогна да науча немски, френски, английски, италиански, испански. Научих и машинопис и стенография. Всичко ми се удаваше с лекота, без особени усилия, просто даденост някаква. И децата ми имат такова призвание, и внуците ми са полиглоти. Цветанка говори на правнука ми на английски още откакто се е родил, децата усвояват най-лесно, а чужд език никога не е излишен, дори напротив, а особено днес е повече от необходим.
- Била си голяма хубавица, виждам на снимките. А казват, че си била любимка и на професор Александър Балабанов, вярно ли е?
- Тогава всички бяхме млади и хубави, а университетските преподаватели бяха елитът на интелигенцията тогава, рядко почтени, достойни хора, списъкът е много дълъг. С проф. Балабанов сме се виждали по-често, но заедно с целия курс, такава ни беше програмата, че имахме повече часове при него. И вярно, той много ме уважаваше, но вероятно защото съм била скромна и ученолюбива. Учех езици и с настървение четях. Дни и нощи. Тоя глад за информация никога не е секвал у мен, любознателна съм, всичко ме интересува.
- В университета ли се запозна с мъжа си?
- Не, Иван Алексиев беше много по-възрастен от мен, запознахме се на курс по немски. Тогава германците бяха тук, а той беше адвокат и езикът му беше много нужен, подготвяше им разни договори, сделки. Той много упорито почна да ме ухажва, аз обаче му заявих, че не ща да се омъжвам, искам да се образовам най-напред, да си намеря място в живота, така му казвах. Ама като се запознах със свекърва си, баща му вече беше починал, реших, че Иван ще бъде моят съпруг. Свекърва ми беше много културна жена, завършила френски пансион, с нея си говорехме и на френски, харесахме се с нея, та взехме, че се оженихме. И както бяхме поканили приятели и роднини, тъй както си бях с булчинската рокля, пък младоженецът с костюма, грабнахме си раницата и – на морето! Чудни два медени месеца си изкарахме - във Варна, в Анхиало, та чак в Кавала, в Тасос отидохме, цяла Македония обиколихме, това бяха чисто български земи тогава!
- Как започна работа в “Пирогов”?
- В началото бях домакиня, родих две деца и през 1949 г., когато пораснаха, почнах работа. Тогава в болницата на Червения кръст търсеха човек, който да им превежда и стенографира срещите с чужденци, аз се оказах най-подходяща сред кандидатите. Стенографирах на български, докато разговорите се водеха на чужд език. И ме назначиха. И така цял живот останах в “Пирогов”, а успоредно преподавах латински и руски в училището за медицински сестри “Йорданка Филаретова”. Та покрай руския взех, че се явих и на държавни изпити, та изкарах диплома и за френска филология, и за руска филология, три висши образования имам, без да се броят курсовете. Когато ме назначиха в “Пирогов”, управител на БЧК беше Георги Господинов. Много управители се смениха след това и много лекари минаха през “Пирогов”, големи светила в медицината. Проф. Андрей Луканов беше главен хирург, д-р Деветаков беше изключителен, много блестящи лекари имахме и продължава да има. Бяха всеотдайни и докторите, и сестрите...
- Казваш, че обичаш много да пътуваш, ходила ли си оттатък Калотина, когато ни притискаше „желязната завеса”?
- Ооо, ходила съм, как да не съм ходила, била съм къде ли не из цяла Европа! Дори в САЩ отидох, когато това въобще не беше възможно.
- Как успя да отидеш?
- Че как аз няма да успея! Получих специална персонална покана за първия интернационален библиотекарски конгрес във Вашингтон, пращаха ми билет и ми поемаха всички разноски. Беше 1960 г. Тогава ген. Борачев беше шеф на МВР. Отидох при него, обясних му - така и така, тук имам работа, мъж, две деца, убеждавах го, че това е престижно за нашата страна и т. н. Накрая той рече – убеден съм, заминавай, и отидох! Там пък се запознах с една испанка Алисия де Фернандес, с нея после си гостувахме една на друга. Като видяха, че винаги се връщам, службите въобще не ме спираха. Така видях свят, порадвах му се и няма да си ида с отворени очи.
- Как се чувстваш сега, на тези години?
- А, че какво им е на годините, отдавна престанах да ги броя, и да ги броя, по-малко няма да станат. И майка ми, и баща ми прехвърлиха 90-те. Броя си правнуците, защото още искам да имам, пък да даде Господ живот и здраве да им се порадвам.
- Със здравето как си?
- Ааа, здравето... Ами коленете ме болят, та не мога да катеря планините както преди, пък наскоро паднах и си счупих ръката, ходих на моето работно място – „Пирогов”, да ме гипсират, ама те млади, не ме познават, пък аз целия си трудов живот там изкарах, в библиотеката... Сега си стоя вкъщи, до телефона, и чакам пак да се стопли, че да се съберем в градината с приятелки, да се преброим, да си побъбрим, да се почерпим... И нещо... почнах да забравям...
- Колко ти е пенсията, стигат ли ти парите?
- Оооо, 280 лева ми е пенсията с вдовишката добавка и още 20 ми дават за инвалидност, заради очите, парите ми стигат и даже спестявам! Благодарна съм на двете си дъщери, те много ми помагат... Цветанка ми готви, Сийчето ме глези с подаръци....
- Пазиш ли някаква диета, какво ядеш, какво пиеш?
- Храня се скромно, никога не съм си угаждала, сутрин хапвам по една ябълка, мляко пия прясно или чаша кисело, едно кафенце слабичко, на обяд ям каквото са ми сготвили, чорбичка някаква, следобед плод, вечер нещо леко... Сега, да си го кажем, яденето не е най-важното нещо в живота...
- На твоята възраст човек обикновено си е направил равносметката на живота. Каква е твоята?
- Аз съм една много щастлива жена! Много съм доволна от живота си! Имах прекрасен, стабилен мъж, бях обичана дъщеря, свекърва ми беше достойна жена! Имам прекрасни дъщери, чудесни внуци, правнуците ми да знаеш само какви са! За нищо не съжалявам, нищо не съм загубила, не съм пропуснала, благодарна съм за всеки ден, който съм изживяла. Благодаря на Господ за богатството, което не всекиму е дадено – това е професия, която обичаш, моята е библиотекарството, и любовта на любимите ти хора. Материалното богатство никога не ме е интересувало. Нямам влечение към вещи или тлъсти банкови сметки, вълнуват ме духовните неща, те са най-съществените. Една чанта дрехи и винаги съм готова за път. Готова за нови срещи, приключения и предизвикателства.
Надежда СТАМБОЛИЕВА
Все още няма коментари