Учениците си пишеха със съветски другарчета, цареше ред и дисциплина

На 84 години съм, родена съм в с. Динката, Пазарджишко, в семейството на учители и впоследствие директори на училища. Омъжена съм в Лесичово, аз и съпругът ми Лазар Котев, вече покойник, също бяхме учители близо 40 години, а той беше директор 22 години в Лесичовската прогимназия, която моят дядо от Динката някога в далечните 1911,1912,1913 учебна година е основал и ръководил като директор. Моите деца Венециана и Богдан продължиха учителската професия на прародителите, на баби и дядовци, на майка и баща.

Но темата ми е да разкажа за учителския колектив в Лесичово в училище „Христо Ботев“. Неотдавна беше 3 март, много пъти и ние сме празнували този ден и с богати програми сме почитали паметта на знайни и незнайни руски и съседски доброволци и на българските опълченци, останали завинаги като светила в историята ни. Особено сме горди, че Лесичово е отгледало опълченеца Серафим Филипов.

В училище сме подготвяли богати музикални и спортни програми, за които зрителите със ставане на крака аплодираха учениците. Често имаше представяне на едноактни сценки и истински пиеси, а артистите ни получаваха покани за гостуване в съседните села. Аз с удоволствие влизах в часовете по физическо възпитание и руски език. Това бяха моите предмети във всички прогимназиални класове. По физическо имаше много емоции. Облечени в игрално облекло, строени, дежурният или физкултурникът им отдаваше команда „мирно“ и по-нататък часът се поемаше от учителя. Всички до един бяха с тениски, шорти, бели къси чорапи, гуменки. При нужната дисциплина уроците провеждах без аварии, травми или сбивания. Физическото възпитание подготвяше учениците в растеж, сила, издръжливост, в техника на строева маршировка с песен. Интересни бяха секциите, спартакиадите, съревнованието между ученици за изпълнение на нормите за дълъг, висок скок, малка топка, бягане и т. н. Учениците ни донесоха успех в републиканското първенство при строевата подготовка с маршова песен. Всички тогава чуха за училище „Хр. Ботев“ в с. Лесичово.

А в часовете по руски език имаше по-голяма дисциплина, защото учениците бяха заети с поставените им въпроси и подготовката на отговорите им. Но извънкласната дейност беше интересна и разнообразна. Пишеха писма до непознато другарче от съветските училища на руски език, получаваха отговори и цели колети. Нашите мартеници им разказваха за незапомнена далечна традиция. Влязохме в контакт с известния герой от войната – Алексей Мересиев. Беше уредена и неговата визита в нашето училище, но пенсионирането ми осуети тази идея.

Учениците ни бяха възпитани, услужливи, работливи както в училищното опитно поле, така и на кооперативните лозови, черешови и ябълкови масиви.
Впоследствие с. Лесичово остана без ученици, без младежи, без училище. Постройката е продадена на частно лице, и то чужденец. Останалите няколко ученици пътуват до съседно село на училище, имаме и два центъра за настаняване от семеен тип на деца от 5- до 18-годишна възраст.

Дотук всеки може да си направи преценка, че предците ни са оставили в наследство любов и пример за истински селски труд, просветление в душите на хилядите поколения учащи се, с грижите за здравето. Това трябва да знаят управляващите и с първостепенни грижи да се отнасят към населението, особено към пенсионерите.
 
Евелина Котева, с. Лесичово, Пазарджишка област