Спомени от соца: В квартала имаше само един телевизор, ходехме на гости да гледаме филми  

Детството ни по време на соца през 60-те беше истинско и щастливо. Особено дните, прекарани при бабите и дядовците. Сутрешното събуждане, когато с котката, сънени и рошави, слизахме на долния етаж. А там ни чакаше топло, сварено вече козе мляко. Неизменната попара със захар и лъжица какао. И после игрите през целия ден. Отиваш у приятеля си без предупреждение и подсвирваш, а той веднага излиза. Тайното ходене на къпалото – едно завирено място на малката рекичка. И после лежането на плоските камъни, за да ни изсъхнат шортите и да не личи, че сме били на реката.

Бял потник и черни шорти с бял кант отстрани и джапанки беше лятното облекло на всички ни. Беше си почти като униформа. Мачлетата с боси крака, които си организирахме на пътя в праха, тогава асфалт почти нямаше, а павирани бяха само централните градски части на подбалканското градче. Задължително имаше следобедна почивка, нямаше как да се откачим от нея, защото това беше в ритъма на живот на баба и дядо. Най-често през нея се отдавахме на четене на задължителните книги за следващата учебна година. Тогава на четенето и книгите се държеше много и всички четяхме. В следобедните часове очаквахме с нетърпение телевизионния сериал – било „Фюри“, „Робин Худ“ или „Вилхелм Тел“. Тогава нямаше телевизор във всяка къща, в квартала имаше само един приятел и ходехме у тях. Гледахме филми, насядали направо на земята. Вечеряхме рано, пак по режима на баба и дядо, и отново излизахме на улицата. Баба казваше след вечеря да потичам да ми се слегне храната, та да мога да спя добре. И накрая на деня лягането и почти нелегалното привикване на котката, която беше свикнала със заверата и чакаше скрита на един стол под масата. Дадеш ли ѝ знак и тя се оказва свита до теб за през нощта. Така живеехме и растяхме без смартфони и таблети, без фейсбук и компютри.
 
Станислав Терзиев, Плевен