Спомени от соца: Как Георги Караславов покани на гости работници от завод „Зебра“      

Заводът за технически каучукови изделия „Зебра“, Курило, израстваше от малка фабрика в голям съвременен завод. Успехите му се дължаха на правилната посока на развитие – по образец на западните фирми. Директорът му Павел Витанов бе научен работник, внедряваше технология – лиценз на американската фирма „Гейтс“. Пристигаха техника и машини от Германия, Русия, Япония.

Производството се ръководеше от Гавро Бонев, започнал работа, когато се строи фабриката, станал началник на цех, за известно време директор. Част от работниците бяха участвали в изграждането на фабриката. Установен бе германският модел на квалификация – работеха бащи, синове, майки, дъщери. Заводът изпълняваше плана си. Продукцията му се търсеше, разполагаше с пари: добри заплати, осигурена почивка.

Постъпих по разпределение, надявах се да бъда в частта от инженери, които се занимават с перспективите на завода, но ръководството ме насочи към производството – станах началник на цех. Хората бяха балканджии, честни, трудолюбиви и това много ми допадна.

Заводът имаше два автобуса, които в празничните дни се използваха за екскурзии. Имаше музикална група и когато тръгвахме на парад в Курило, начело вървеше музиката, в редиците хората вървяха с децата си.

В завода работеха 150-200 работници на младежка възраст. Имаше футболен отбор, баскетболен отбор, басейн и плувци.

Един ден предложих да построим младежки дом на бригадни начала с разрешението на директора. В празничните дни с по двадесет-тридесет работници за два месеца се появи бяла сграда – младежки дом.

Появи се идея да бъде поканен писателят Георги Караславов. Той беше известна фигура, внушаваше респект. Оказа се, че той прилича на учител от старото време – времето на даскалите. Приказлив, служеше си с хумор. На входа на завода пръв с него се ръкува Гавро Бонев, който шеговито подхвърли: „По някой път планината слиза при Ахмет“. Караславов сякаш бе очаквал този въпрос: „Ха да видим кой е планината! Със ставането отидох при чешмата, а водата тръгва      от язовира, в изграждането на който са участвали хора с ум, с кирки, колички, лопати. Закусих мляко, а млякото тръгва от крави, за които се грижат хора – пасат ги, осигуряват им храна за през зимата, почистват оборите. А колко дълъг е пътят на дървесината до хартия, колко хора осигуряват това пътуване на дървесината... Без тези хора какво съм аз? Планината е НАРОДЪТ!“. Преди да заеме мястото си в салона, Караславов каза: „Идвам на разговор, зная кой съм, приех да пиша и пиша, някои казват, че добре пиша, други, че това, което пиша, не струва. Не искам да ми се казва какво съм. Ще разговаряме: задавате въпроси, аз ще отговарям , аз задавам въпроси, вие ще отговаряте“. Някой се обади: „Каним Ви да Ви изпитаме, а не нас да изпитвате!“. Смях оживи залата. И това се случи много пъти.

Разговорът продължи около два часа. Преди закриването на срещата Караславов в ръка вдигна листче: „Това листче бе подхвърлено, за да го видя, ето какво пише: „Др. Караславов, казват, че сте си построили дворец, верно ли е?“.

Отговорът бе: „Тук не мога да ви отговоря на този въпрос , ние вече сме близки – всеки от вас ще ми бъде добър гост, оставям си номера на телефона – заповядайте! Може групово, може индивидуално“.

Бях в първата група, която посети къщата на Караславов в Драгалевци. Къщата бе по големина от средните. Долният етаж беше нещо като хол. Имаше три рисунки на стените, които му бяха подарили художници. Мъжете останахме в това помещение, а жените със съпругата на Караславов се качиха на втория етаж.
При завръщането в автобуса стана голям смях, една от жените каза: „Аз тръгнах да видя дворец и разкош, а какво видях: на входната врата гуменици и престилки, на втория етаж необзаведени стаи – къща както нашите!“.

Всичко по онова време бе хубаво, но с едно голямо – НО! Но заплатата ми беше наполовина от тази на работниците. Не ми стигаха парите. Не можех и да си помисля за москвич.
 
Инж. Стефан Васев, София