На заместник-директорката Златка Ганева е спретнат страшен номер. В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го пленили под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило зам.-директорката в луд възторг. И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал зъб на Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1848 г. Христо Ботев през въпросната 1961 г. би трябвало да бъде на 113 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот, без гуляи като в Браила, и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги. Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час.
Амбициозната другарка Ганева веднага отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.
Димитровград в началото на 60-те. Ако бе слязъл на гарата, Ботев би видял това.
Приготовленията по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебният процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се и запитвала защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. Естествено, никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил, навярно щеше да получи отговор, че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите, и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-сетне настъпил и дългоочакваният ден.
Втора гимназия „Христо Ботев“ вече не посреща ученици.
Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Ганева цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул през Свиленград, спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но... Човекът, който се появил, не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев!
Настанала тишина... При абсурдността на видяното директорът замръзнал сащисан. Веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две "благозвучни" думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че ходил при болните си родители на село и на връщане хванал влака от харманлийската гара. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената били такива, че мобилната комуникация не била възможна и учителският колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация, пред която били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник-директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Какво се е случило с нея след пенсионирането й, историята мълчи. Ако е жива, в момента трябва да е на около 110 години.
Бел.ред.: За пръв път историята е публикувана през 1997-1998 г. във вестник "Ориент експрес" от журналиста Делян Аврамов по автентичен разказ от неговата майка Йорданка Аврамова.
Сефте
Мълвата за Диарбекир
В средата на миналия век из България тръгва със страшна сила слух, за който властите изобщо не са подготвени. От уста на уста се разказва, че по селата на Тракия (Хасковско, Ямболско и Пловдивско) се е появил странен белобрад старец, който твърди, че е… Христо Ботев! Дядото е на повече от 105 години (рождената дата на Ботев е 1848!), пътува от село в село и декламира наизуст всички стихотворения на поета революционер, който според официалната версия трябва да е загинал на Околчица през 1876 г.
Народната мълва допълва невероятната история с нови и нови подробности - Ботев не е загинал в боя при връх Вола, а е бил ранен и пленен от турците. Откаран в занданите на Диарбекир, 28-годишният Христо Ботев бил осъден на доживотен затвор. Властите в Цариград се мъчили по всякакъв начин да запазят голямата тайна, че Ботев е жив. Страхували се, че неговото име ще продължи да бъде знаме в борбата на българите с поробителя. Падането от власт на султана не променило нещата - и хората на Кемал Ататюрк успели да опазят най-пазената тайна в Турция.
Затворникът Христо Ботев се оказал дълголетник - той доживял до преклонна възраст в диарбекирските тъмници. Когато навършил век (това става след края на Втората световна война), властите в Анкара решили да пуснат от зандана революционера и тъй като не представлявал интерес за тях, нелегално го превели на българска територия.
Слухът за възкръсналия Ботев се разпространявал 3-4 години из България с неотслабваща сила. Това са годините 1953-1957. Историята звучи фантастично, но повярвалите в нея се увеличават с всеки изминал ден. Властта в София не била подготвена за слуха, но и не знаела как да реагира. В крайна сметка, след като мълвата обикаля цялата страна, доукрасявана до неузнаваемост, накрая от само себе си заглъхва.
Все още няма коментари