Санстефанският мир отрежда на България 170 000 квадратни километра

С мирния договор от Сан Стефано след близо пет века турско робство, макар и неокончателно, се възстановява Третата българска държава.

Санстефанският мирен договор е предварителен мирен договор между Руската и Османската империя, който бележи края на Руско-турската война – 1877-1878 г.

Договорът е подписан около 17 часа на 3 март – по стар стил 19 февруари, 1878 г. в квартала на Истанбул – „Сан Стефано“. Под договора стоят подписите на граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руската страна и от външния министър Савфет Мехмед Паша и посланика в Германия Садулах бей – от страна на Османската империя. От българската страна няма присъстващ.
След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 г. Османската империя прави няколко постъпки за примирие, но без успех. Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като турците отхвърлят условието на Русия да бъде създадена самостоятелна българска държава в границите на българския етнос с площ, не по-малка от териториите, посочени на Цариградската конференция от 1876 г.

В това време руските войски разбиват турците при Караагач, превземат Одрин и напредват към Цариград и Дарданелите. Лондон и Виена отказват помощ на Турция. На 31 януари 1878 г. е подписано примирие, чиято първа точка гласи, че „България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско“.

Обстановката в Европа още в началото на войната се нажежава. През май 1877 г. правителството на Великобритания решава да се включи във войната на страната на Османската империя, в случай че Русия обсади Цариград, окупира Дарданелите или Персийския залив. Лондон започва преговори с Австро-Унгария и тя застава на английската позиция.

Канцлерът Ото фон Бисмарк предлага да посредничи за изглаждане на руско-английските отношения. Външният министър на Австро-Унгария Дюла Андраши реагира остро срещу разпростирането на България на юг от Стара планина.
В това време Русия изпитва затруднения и с балканските си съюзници, например с Румъния.

След подписването на Одринското примирие започват мирните преговори между двете страни във войната. За пръв пълномощник от руската страна е избран граф Игнатиев. На 9 февруари той пристига в Одрин, придружаван от Александър Нелидов – началника на дипломатическата канцелария в руския Генерален щаб и съветник на посолството в Цариград. В преговорите участва и княз Алексей Церетелев.

Поради опасността от война с Англия и Австро-Унгария Русия е принудена да направи някои отстъпки на турската страна.
Преговорите започват на 13 февруари, след като в Одрин пристига първият член на турската делегация – външният министър Савфет паша. След две седмици пристига и вторият – Сабдулах бей, посланикът на Османската империя в Берлин. Представителите на Османската империя увъртат и бавят подписването на договора, тъй като настояват да започне конгрес с участието на всички Велики сили. Русия решава да предприеме по-твърди мерки и да ускори подписването на мирния договор. На 24 февруари е изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната руска квартира се мести от Одрин в Сан Стефано, но тази тактика на сплашване не дава резултат и турските представители продължават да протакат подписването на договора. Те възразяват срещу откъсването на големи части от територията на империята.

На 25 февруари в Сан Стефано пристига великият везир Ахмед Вефик. Обсъждат се границите на България, но не се стига до споразумение. На 28 февруари граф Игнатиев уведомява главнокомандващия руските войски княз Николай Николаевич, че примирието трябва да бъде прекъснато, а настъплението да се поднови. Главнокомандващият се опасява от война с Англия.
Договорът е подписан на 3 март 1878 г. Клаузите на мира са представени след ратифицирането му две седмици по-късно – на 17 март.

Договорът предвижда създаването на автономно, трибутарно – зависимо от друга държава, княжество с християнско правителство и с правото да има войска. Територията на България обхваща земите от река Дунав до сръбската граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Кардаг, оттам границата минава по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен, до Кораб планина, след това се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча и стига до планината Грамос, оттам тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив, границата заобикаля Солун и през Бешишкото езеро излиза на Орханския залив. От Боуругьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като Одрин остава в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България.

Санстефанският мирен договор се опитва да създаде голяма славянска държава на Балканите. Княжество България щеше да има площ около 170 хиляди квадратни километра и щеше да включи почти цялата Македония, без южните ѝ части, части от Косово и Албания, част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата се предвижда да бъде княз, избран от народа, но утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили, като никой член на управляващите кралски династии в Европа не може да бъде избран за княз на българския престол.
Турските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация да продължи две години.

С подписването на договора от Сан Стефано Османската империя приема исканията на Русия, но Високата порта е наясно, че договорът е предварителен и условията му ще бъдат преразгледани с участието на останалите Велики сили.

Веднага след подписването му срещу него се обявяват Англия и Австро-Унгария; договорът среща неодобрението и на съседните на Княжество България балкански държави.

Санстефанският мирен договор дава началото на Княжество България. Великите сили редуцират определените в договора български територии, но Санстефанска България се превръща в символ на национално единение и национален идеал за българския народ.