Между Сопот и Клисура, където железният път се вие като змия през мъгливите хълмове на Стара планина, влаковете свирят особено – не както навсякъде другаде. Звукът е дълбок, протяжен, като стон на далечно минало. Местните хора, особено по гаричките Буново, Христо Даново и Розино, отдавна шепнат истории, които железничарите не обичат да коментират. Говори се, че по тази линия понякога преминават влакове, които не фигурират в нито едно разписание. Влакове, които не спират. И не би трябвало да съществуват.
Историята започва още в края на 40-те години, когато след една снежна нощ гаровият началник на Буново – старият Георги Колев – подава сигнал за пристигане на товарен влак. Чул го, видял го – локомотив, обвит в пара, фарове като две очи, които прорязват тъмнината. Но влакът не спрял. Минал с грохот и изчезнал в тунела към Долно Камарци. Странното било, че по таблото не фигурирал никакъв товарен влак за този участък. А релсите след него останали сухи – нито сняг, нито скреж – сякаш нещо ги е облизало с пламък. Георги подал рапорт. Никой не му повярвал. Три месеца по-късно починал насред дежурство – от сърдечен удар. Намерили го в кулата с очи, широко отворени към линията.
Оттогава през годините следват десетки подобни разкази. Машинисти чуват сигнал, който не са подали. Стражари виждат светлини, които изчезват в нищото. Най-често срещаното описание е на стар локомотив тип 16, модел от 30-те години, който никой не използва отдавна. Черен, без номер, с един вагон – понякога открит, понякога покрит. Някои твърдят, че са видели силуети вътре – фигури, които не помръдват, със светли лица, обърнати към прозореца. А в Клисура един мъж твърди, че е чувал музика – тиха, като от грамофон, докато влакът преминавал в три часа след полунощ.
През 1986 г. група работници, изпратени да ремонтират контактната мрежа между Антон и Копривщица, чуват приближаващ влак и се отдръпват. Изчакват го. Светлини, шум, вибрации – всичко. Само че не минава нищо. Нито пред тях, нито зад тях.
В Сопот и Калофер се говори, че това са влаковете на онези, които са загинали в трагични катастрофи по линията – като композицията, дерайлирала през 1964 г. при входа на тунела над Казанлък. От нея не били намерени телата на петима от пътниците – сякаш се били изпарили. Други вярват, че линията минава през място, където „времето се сгъва“ – стара пукнатина в земята, в която понякога се промъкват неща от друго време.
Най-страшното, казват, е, когато виждаш влака, но не го чуваш. Когато всичко е тихо и само светлината прорязва нощта. Тогава, ако си на перона – не мърдай. Застани неподвижно и се моли да не спре. Защото, ако спре, никой не знае кого ще качи.
Железничарите по Подбалканската линия мълчат, но много от тях носят сребърна икона в джоба. Не вярвали в призраци, но вярвали в предпазни мерки. А ако ги попиташ защо разписанието на нощния влак за Бургас понякога се променя в последния момент, ще ти отговорят: „Не сме сами по релсите“.
Все още няма коментари