Пъдят Георги Караславов от БКП, рушал партийния ред  

Георги Славов Караславов е роден на 12 януари 1904 г. в село Дебър, днес квартал на Първомай. Той е български писател и драматург, академик. Създава обемно и жанрово богато творчество, сред което с неповторим блясък и оригиналност изпъкват романите „Снаха“ и „Татул“. Починал през 1980 г.

Неговата мащабна фигура ярко се откроява в литературното ни развитие със земната сила на силния му талант и верен психологически усет при тълкуването на националния ни характер.

Дори и най-върлите му отрицатели – а те не са никак малко, дори някои от тях и до днес! – трудно могат да посочат друг творец, който така тясно да е бил ангажиран с големите актуални събития и да е търсил тяхното изображение в литературата, макар че невинаги това е било успешно.

Георги Караславов започва своя творчески път в годините след двете национални катастрофи във войните, след кървавите събития от септември 1923 и от 1925 г., когато е извършен безумният атентат в църквата „Света Неделя“.

Той е едно от лицата на това поколение, което литературният критик Иван Мешеков нарече „ляво поколение“ и което поемаше щафетата от Христо Смирненски, прекършен от „жълтата гостенка“. В дебютната книга на Караславов „Уличници“ се долавя ясно атмосферата на големия град с неговите социални контрасти, както това пролетарският бард е отразил в „Децата на града“. Той сътрудничи на „Ведрина“ – вестник, създаден и редактиран от Антон Страшимиров, и авторът на „Хоро“ е неговият пръв литературен учител и наставник. С негово съдействие младият белетрист издава втория си сборник „Кавалът плаче“.

Първите му изяви не са блестящи, но той носи небогат, но достатъчно здрав житейски опит, който впоследствие разширява и търси неговото идейно развитие. Караславов учи в Телеграфо-пощенското училище в столицата, в Казанлъшкото педагогическо училище, следва в Прага агрономство, а това е показателно за стабилните му познания, за вътрешната съсредоточеност и сериозност.

Заедно с Младен Исаев и Христо Радевски той сътрудничи на „Работнически литературен фронт“ (РеЛеФ), заедно с тях участва в спора с редакторите от другия ляв литературен вестник „Кормило“ и заедно с тях е изключен от комунистическата партия заради идейна непоследователност и нарушаване на партийната дисциплина. Илия Тодоров – псевдоним на известния по-късно проф. Владимир Топенчаров, доста остро критикува тримата автори заради недостатъчна идейна твърдост в произведенията им. Всъщност спорът, известен още като Кормиловския спор между „идейници“ и „качественици“, поставя много важни въпроси за нашата литература тогава, за темите и героите на произведенията, посветени на пролетариата и неговата класова борба. За съжаление, истински разговор не се провежда поради крайния догматизъм на Топенчаров, който го запазва до края на живота си, макар да е посланик в Париж.

Въпреки че Караславов и другарите му попадат под идейния обстрел на „своите“, те продължават да творят и следват своите талантливи търсения. Радевски издава книгата си „Пулс“, за която рецензия написва Вапцаров, а Младен Исаев публикува „Човешка песен“, получила наградата на Съюза на българските писатели. Вапцаров издава „Моторни песни“.

Караславов усилено работи над своите замисли независимо от отправените му критики. Всъщност колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, въпреки суровите условия, при които живее, въпреки засилената цензура и мрачната атмосфера след Деветнайсетомайския преврат от 1934 г., той успява да създаде своите романи шедьоври „Татул“ и „Снаха“.

Те се появяват в изключително благоприятен момент за самия автор. Елин Пелин след „Под манастирската лоза“ (1936) не пише почти нищо значимо. Антон Страшимиров и Йордан Йовков умират. Романите на Константин Петканов с битово-патриархалната си тематика в оня кризисен момент, когато започва Втората световна война, не намират широк отзвук.

Отначало в „Татул“, а след това и в „Снаха“ писателят се стреми да разкрие онези скрити, сложни и все още непознати процеси в българското село, които се извършват в продължение на няколко десетилетия от началото на ХХ век. Караславов изследва как разяждащата отрова на имането отнема нормалните човешки чувства, обезобразява нравствено отделната личност. Непредубедено и майсторски като психолог проследява сърдечното закоравяване, което всяка форма на собственост предизвиква у човека, душевното вцепеняване, което социалният конфликт и неравенство пораждат у селянина.