Павел Бобеков умира от тиф преди свободата

Големият български бунтовник Павел Бобеков и председател на Военния съвет (Привременното правителство) по време на Априлското въстание в Четвърти революционен окръг лежи забравен във Велико Търново, а площадът край паметника му е бил превърнат в паркинг.

Последният епизод от неговия бурен и съдържателен живот действително завършва в Търново, но е неглижиран  от съвременниците ни, а паметникът му е трансформиран в паркинг, твърди местният вестник „Борба“. За делото на великия българин, прочут и като първия български президент, никой вече не говори.

Бобеков е роден на 26 октомври 1852 г. в Панагюрище, град, дал същински радетели за независимост. Това разказва доц. д-р Светла Атанасова, главен уредник в отдел „История на България XV-XIX в.” към Регионалния исторически музей във Велико Търново.

Изследователката споделя, че Павел Бобеков е роден в семейството на Станьо и Манто(гъркиня по произход) Бобекови. Начално образование получава в родния си град. Продължава обучението си в Гръцката гимназия и по-късно в Роберт колеж в Цариград. Постъпва в султанското Военно-медицинско училище, в което му предстои дипломиране, но го напуска през 1873 г. поради трагичен инцидент в семейството, тъй като брат му Георги се удавя в Босфора. При престоя си в Цариград участва активно в обществения и културен живот на българската колония, запознава се с много други будни младежи. В периода 1870–1875 г. превежда книги и сътрудничи на списание „Читалище”.

Завръщайки се в родния град, става главен учител в трикласното училище, като въвежда изучаването на френски език. Убеден революционер, като председател на читалище „Виделина” изнася поредица от сказки на политическа тематика. Създава женското дружество „Надежда” в Панагюрище. През 1876 г. се превръща в един от водачите на Априлското въстание в Четвърти революционен окръг. В навечерието на въстанието е произведен за хилядник на военното формирование. Бобеков е избран и за председател на Привременното правителство. След оттеглянето на Бенковски с Хвърковатата чета от Панагюрище той ръководи въстаниците при тридневната отбрана на града срещу турските орди на Хафъз паша.

Революционният център е превзет и Павел Бобеков се оттегля в Балкана. Укрива се от турските потери в село Самоводене, Търновско, при Стефан Стамболов и през август двамата емигрират във Влашко. Бобеков работи последователно като преводач в английската червенокръстка мисия в Белград и е редактор на вестник „Секидневний новинар” в Дунавските княжества. Посреща с радост Руско-турската освободителна война като преводач в предния отряд на ген. Гурко. Той притежава добро образование и висока култура. Владее френски, руски, английски, турски и гръцки език. При влизането на русите в Търново през 1877 г. се разболява тежко от тиф. Умира в прегръдките на майка си на 29 октомври 1877 г.

През 1996 година по самодейна инициатива на комитета „Васил Левски“ във Велико Търново е построен монумент тъкмо до църквата, където е гробът на революционера. Негов създател е скулпторът Панайот Димитров–Понката. А за откриването на 25 април си спомня Станка Палазова, която е регионален координатор на Отечествения съюз и член на комитета „Васил Левски“.

„На откриването на паметника имаше доста хора – историкът Илчо Димитров, кметът на Панагюрище, както и представители на местната власт. Идеята беше на комитета „Васил Левски“, събрахме парите с дарения. Хубаво е, че се написа за Павел Бобеков, прочут като първия президент на Панагюрската република“, разказва Палазова. През последните години обаче за Бобеков се сещат все по-малко хора. Малцина даже знаят, че е погребан във Велико Търново. Дължимото му отдават единствено родолюбиви организации. От Отечествения съюз поднасят цветя за годишнините от гибелта му.

В подножието на църквата „Св. Никола” във Велико Търново, в старинния квартал "Варуша" и сега се издига барелеф, издялан от родопски гранит. Върху лицевата му част е запечатан образ, а под него кратко посвещение - предсмъртните думи на Павел Бобеков: „Майко, аз загивам, само че не ми е жално, тъй като бях цветущ да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!“
 
Сега този паметник е усърдно затулен от многото коли, които паркират на площада пред него.