Палачът на Левски умира на 150 метра от бесилото

„Поп Тодор доближил Левски. Не смеел да го погледне в очите, защото се срамувал от собственото си малодушие. Левски с нищо не показал, че го познава.

Поп Тодор по-късно си спомня: „Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед.“ Изповедта започнала. Левски първо се прекръстил. След това казал: „Всичко, което съм правил, съм правил за България.“ Помолил за прошка Бога и народа и признал, че е убил едно момче.

Поп Тодор го изслушал и започнал да чете молитвата, но Левски го прекъснал и му казал: „Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий.“
След кратко мълчание добавил: „Моли се, отче, не за мен, а за Отечеството България!“

Докато изричал тези думи, бил хладен, но изведнъж заплакал. Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта свършила. Поп Тодор се отдалечил, запазил завинаги спомена за разплаканите очи на Дякона“, пише за последните мигове на Апостола военният историк доц. Петър Ненков.

Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извиква: „Боже, избави България!“.
Казват, че убийците винаги се връщат на местопрестъплението. Вика ги духът на жертвата, която са погубили.

Случаят с палача на Васил Левски е далеч по-драстичен. Иванчо Хаджипенчович не само се навърта около мястото на бесилката, но вдига къща само на 150 метра от него. И там издъхва. Иванчо е роден през 1822 година в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера. Валията на Дунавския вилает Митхад паша му възлага асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.

Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах.

През 1868 година той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и във Върховния съд. На гърдите му светва първото османско отличие. „Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас“, съобщава в. „Турция“. С времето декорациите се множат и Христо Ботев го нарича „обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки“.

През 1872 година Иванчо пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст той има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.

Заедно със Саиб паша и Шакир бей Иванчо е командирован в София.

Двата феса си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепса присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.

Процесът започва на 9 декември в софийския конак. Десетки комити са изправени пред трибунала. Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо – без фамилията, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки.

На 14 декември 1872 година е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното „Иванчо“. На 14 януари 1873 година и Васил Левски е пратен на бесилото. След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст:
„Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.“

„Няма по-окумуш за депутатин от наш Иванчо!“, възкликват след Освобождението русчуклии.

И го избират за народен представител в Учредителното събрание. През 1879 година душегубецът сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и хваща файтон за Търново. Тук намества достолепната си снага в бившия турски конак, където заседава събранието. Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Левски. След залавянето той е разпитан първо тъкмо в този конак.

Сетне Иванчо е член на Държавния съвет и на Върховния съд на Княжество България. Точно както по време на игото! Левски продължава да го тормози от отвъдното. Палачът вдига къща в комшулука край бесилото, където днес е паметникът на Апостола. Смъртта го прибира на 25 март 1894 година.