Никола Костов – детето доброволец в Първата световна война    

На 7 април 1905 г. в старозагорското село Змейово, същото, където днес е полигон за изпитания на НАТО, се ражда едно необикновено дете. Момче като всички други. Но и много различно от тях. Името му е Никола Александров Костов.

След десет години в България е обявена мобилизация и страната влиза в Първата световна война. В двора на околийските казарми на Стара Загора е пълно със закичени със здравец мъже и призовки в ръце. Има еуфория, има надежди, но и сълзи.

Между обозите с каруци върви заедно с баща си и едно русо момче. С остър, буден поглед и спокойно лице. Другите питат баща му защо го е довел тук, а той казва, че то и без това ще избяга от вкъщи и пак ще дойде в казармите.

Цял ден детето моли войниците и командира им да го вземат с тях на войната. Няколко пъти командващият подразделението отказва, но накрая след много плач и молби се съгласява. Записват малкия боец като доброволец в 56-а старозагорска пехотна дружина. Дават му най-малките ботуши и шинел. На ръкава му слагат лента със знака на Червения кръст, а на рамото – голяма санитарна чанта с нужното за оказване на първа медицинска помощ. Така момчето става най-малкият участник в световната война. До десетата си година Никола е завършил трети клас в змейовското основно училище.

После на фронта участва в боевете край Косово поле и Балановец. Но не е само санитар, а разнася и патрони по окопите. Свикнало със свистенето на куршумите, момчето води и по два коня, натоварени с муниции и боеприпаси. Има и истинска пушка на гърба си. За безстрашието си е наградено с орден за храброст.
Но не дочаква края на войната, защото през април 1918 г. от главното командване идва заповед да се уволни незабавно от войската и да се върне в училище. И пак със сълзи на очи и много рев малкият войник тръгва обратно към Змейово.

Там му дават стипендия от Негово Величество царя. Отива в Казанлък и се записва да учи в Музикалното училище. А един ден, като дошъл учителят по музика и почнал да чете децата по списъка на класа – като казал неговото име, Никола станал мирно и по войнишки извикал: „Аз!“.

Учителят се вгледал в лицето му и го попитал откъде го познава. А момчето отговорило: „От гара Кенали, от Македонския фронт, господин учителю!...“ Преподавателят, като чул това, станал от катедрата, разплакал се и го прегърнал! Разплакал се и малкият доброволец!.. Защото учителят му по музика е бил капитан от неговия полк – капел майсторът на военната музика!

След завършване на образованието си Никола Костов работи също като учител, а като се пенсионира, се връща в родното си село. Там умира през 1990 г.
Много пъти е разказвано за него от съпругата му – 90-годишната баба Нейка Костова. А след нейната смърт наследниците им се изнасят от Змейово. Но родната къща на най-малкия войник остава. Там, където е и сега – на главната улица, четвъртата поред след южния вход на селото.

А през зимата на 2012 г. кметството в Змейово, организацията на запасняците, читалището и ВМРО в Стара Загора направиха една малка паметна плоча в центъра на селото. На нея малкият доброволец е изправен в цял ръст, с пушка и войнишки дрехи. Сякаш и днес стои там на пост.

Всъщност деца доброволци има и по другите фронтове, но не толкова малки като Никола. Малчуганите обаче са сред най-мотивираните войници, особено на руската армия в Голямата война. Въпреки това дори техният безкористен героизъм не успява да предотврати тъжния изход от този конфликт.

Хиляди деца над 10-11 години изоставят училищетo и отиват на война. Те бягат както от големите градове, така и от малките села, сами и на групи. Към фронта се отправят курсанти, семинаристи и обикновени ученици, които все още не са завършили обучението си. „Отново, след толкова много векове, Детският кръстоносен поход се повтаря!“, възкликва писателят Корней Чуковски през 1915 г. в своето есе „Децата и войната“: „Най-малкото, за което мечтаят, е да подават патрони или дори да служат като разузнавачи.“

Зачисляването в армията на непълнолетни като доброволци изисква писменото съгласие на техните родители, което, разбира се, те нямат. Полицията хваща младите бегълци и ги изпраща вкъщи, откъдето те отново бягат. В действащите части такива гости невинаги са добре дошли. Те често се смятат за пречка и тежест и никой не иска да поеме отговорност за тях. Войниците се отнасят към сираците много по-добре (или преструващи се на такива), както и към селски деца от далечната пустош. Очакват се по-малко проблеми с техните родители, отколкото със семействата на тези, които бягат от градовете.

Децата, които тайно си проправят път към фронта, могат да изберат и друго – напълно законно да се присъединят към активно развиващото се и поощрявано от държавата скаутско движение. Скаутите обаче водят дейностите си изключително в тила: те посрещат влаковете с ранени, помагат на семейства на бежанци и войници и заменят в работата им селяни, тръгнали на война. Малолетните бегълци, които мечтаят да станат герои, изобщо не се изкушават от тази служба.

Ако въпреки това детето успее да бъде прието от войниците като „син на полка“, основните му задължения са носене на патрони, куриерска служба по доставка на доклади между подразделенията и помощ на ранените.

Въпреки това децата доброволци имат и по-опасни задачи. Те са ценни разузнавачи, изпращани от командването на територията, окупирана от врага. Те биват подозирани в шпионаж по-малко. Стига се и до участие в истински битки.