Директорът на „Минстрой” ми подари чорапогащник за 8 март  

Макар че мъжът ми се мусеше и наричаше 8-март  „Празник на колежката”, аз си го харесвах. Какво пък, толкова ли не заслужавах поне веднъж в годината малко повече внимание? И всички жени в „Минстрой”, където работех, обичаха 8 март. Сутринта на този ден намирахме на бюрата си букетче цветя, осигурено от профкомитета. Пускаха ни да си ходим още по обяд.

Около 12 часа  улиците на София гъмжаха от жени, които весело се придвижваха на групи. Всички бяха докарани като за празник и носеха цветя. По броя на букетите ще разберете коя е по-предпочитаната и тачената от силния пол. Но истинската веселба винаги беше вечер от 19 часа. Най-често в стола на предприятието или института, но можеше и в някой ресторант. Слагаха се дългите маси, на тях – задължителната ракия, шопска салата, мешана скара и разбира се, парче торта „Христо Ников”. / Това беше едно ужасяващо държавно сладкарско предприятие. Всичките му сладкиши бяха от едно  и също тесто, отгоре с купища мазна сметана!/.

Та, събирахме се на дългите маси, колежки и колеги с определени интимни симпатии един към друг се сдушваха. И чакахме празничния тост на директора. Нашият, другарят П., беше СССР–кадровик, много строг и сприхав. Но взимаше думата на купона и започваше да лее ласкави слова за всички колежки – колко са умни, работливи и т.н. После започваше най-важната част – подаръците.

Спомням си като че ли беше вчера – до др. П. заставаше профпредседателят с един кашон в ръцете. А жените се нареждахме една след друга на дълга опашка. Стигайки до др. П., той ни подаваше ръка за крепко здрависване и бъркаше в кашона. От там вадеше един чорапогащник /креп найлон!/ и тържествено ни го подаряваше за празника. Сетне започваха танците, мъжете се разгорещяваха, хвърляха саката  и по потни ризи се отдаваха на сластните ритми. Жените се понапиваха и не им оставаха длъжни. Какво ставаше по късните нощни часове, мога само да гадая. Ей, бяхме млади и бяха славни времена!