Щастливеца се влюбил в братовчедка    

Алеко Константинов не е оставил нито ред, от който да става ясно дали някога е бил влюбен. В замяна на това близките му клюкарстват с наслада в мемоарите си за сърдечните неблагополучия на веселия бохем и шегобиец.

Младият и вечно безпаричен адвокат Алеко бил висок, рус и привлекателен. Имал весел нрав и широки пръсти и обичал да сръбва винце с приятели. Домашната му прислужница с комичното име Въса Пъцова била безнадеждно влюбена в господаря си.
Той наистина „забравял” да ѝ издължава навреме заплатата, но в замяна на това безропотно плащал вересиите ѝ в близката кръчма. Алеко често я подкачал, че ще я вземе за жена и простодушната мома започнала да го преследва не на шега. Въса обичала чашката, отпускала му края и си позволявала волности.

Когато прекаляла с виното, Пъцова прегръщала перилата на стълбите и с протяжен глас пеела руски романси с надеждата Константинов да се досети на кого посвещава любовните трели. Веднъж слугинята дори докарала цял цигански оркестър под прозореца на писателя да му прави серенада до зори. Ромите ентусиазирано стържели покъртителни мелодии.

Разбуденият Алеко отърчал при прислужницата си, за да разбере дали музикантите не са сбъркали, та са се скупчили под неговия счупен джам, а не под нейния прозорец. Въса не посмяла да си признае, че ги е поръчала за него, но господарят ѝ се досетил. Често я взимал на подбив пред приятелите си и в крайна сметка я възпял. Тя е част от събирателния образ на героинята от фейлетона „До моята съотечественица г-жа Въса Пъцова”.

Не така забавен е истинският любовен живот на Алеко Константинов. Според задявките на приятеля му Найчо Цанов през целия 34-годишен живот на писателя по него се увличали неподходящи дами.

„В непобедимия веселяк се влюбваха непрекъснато жени, които не бяха за него. Някои от тях бяха грозни, други стари”, пише в спомените си политикът. А пък онези, по които си падал фейлетонистът, го отблъсквали. Емоционалната му драма е обобщена от проф. Боян Пенев: „Той не успява да се влюби - дори литературно”.

Един-единствен път Алеко е на крачка от любовта, но за него тя е по-скоро видение, мечтан мираж. Свидетели на бурните му чувства са най-близките роднини на писателя, а обектът е неговата братовчедка Елена.

Тя винаги е „някъде наоколо” като малко подскачащо момиченце, но Константинов я вижда с нови очи, когато една вечер на роднинско събиране забелязва колко много 16-годишната девойка прилича на покойната му майка Тинка Иваницова Константинова. Той я моли да облече балната ѝ рокля. За Елена това е истинско приключение, но когато излиза от стаята, Алеко е като омагьосан.
Невръстната братовчедка в един миг открадва сърцето му. Тя също е смутена, усетила въздействието на появата ѝ върху него. От този момент до края на вечерта двамата сякаш са сами в стаята. Те не виждат никого, не чуват нищо. Сякаш Алеко е осъзнал чувствата, които може би и преди е изпитвал към Елена, а тя за първи път се е усетила жена.

"Това облекло по богатство и изработка беше голяма рядкост, с особено скъпа наметка, цялата покрита с бели, изпъкнало везани големи рози, по краищата с ресни", разказва по-късно Найчо Цанов, който също бил сред поканените на семейното тържество. Електричеството между влюбените е такова, че околните сякаш чуват пращене. За да намали напрежението, Найчо Цанов възкликва: "Тази госпожица в старовремско накъдрено облекло отлично пее". Леко сконфузена, Елена подхваща романса на Джовани Батиста Перголези "Ако ме обичаш". В началото гласецът ѝ е плах, но окуражено от влюбения поглед на Алеко, девойчето постепенно добива кураж, мелодията се разлива.

Всички разбират, че Елена пее само за Алеко. Писателят е трогнат, но притеснен. На помощ му идва червеното вино, от което той обръща скорострелно няколко чашки. Те му вдъхват смелост и той отива при роднината си Екатерина Иванова.

"Изведнъж Алеко се приближи към мен – спомня си след време близката му, - замаяно и усмихнато ми рече: "Катя, кажи на това дете, че го обичам!". И когато след малко Алеко повтори същото име, аз вече започнах да разбирам това, което смятах за невъзможно."
Щастливеца е известен шегобиец и Екатерина първоначално решава, че той я взима на подбив. "След като за трети път прошепна молбата си – пише в спомените си тя, - аз отидох при момата и ѝ предадох весело хубавите Алекови думи. Сега аз вече бях разбрала дълбокия смисъл на латинската мъдрост: "Във виното е истината".

Девойчето е развълнувано до крайност. В романтичната му душа бушува буря. Алеко е красив и образован, а ѝ е обърнал внимание. Той е като принца от приказките, за когото е мечтала, докато чете любовни романчета под завивките. Елена е убедена, че чувствата, зародили се на роднинското соаре, са взаимни. Онези от роднините, които са забелязали искрите, очакват ухажване от страна на Алеко.

Но отрезвяването е неочаквано и грубо. След няколко дни в дома на Екатерина Иванова се втурва разплаканата Елена. Тя е объркана и отчаяна. Набрала увереност от разменените погледи, девойката взела инициативата в свои ръце, но не срещнала очакваната реакция.
Още от вратата Елена започва да нарежда през сълзи и да мокри рамото на роднината си: "Искам да ти разкажа нещо, от което, вярвам, ще се смаеш. Вървях по улицата, където живее Алеко, и отведнъж ми дойде наум да го изненадам. Без много да мисля, натиснах звънеца. Отвори ми дъщерята на хазяина. Почуках на вратата, предчувствах радостта, която ще предизвика у него появяването ми. Чух сухия му отговор "Влез!", бързо прекрачих прага и ниско се поклоних.

Алеко пишеше, бавно повдигна глава, изгледа ме замаяно и каза: "Я скоро вън! Хайде, да ти видя гърба!". Помислих, че се шегува, и приближих. Тогава той стана, остави перото и сурово изрече: "Излизай по-скоро, защото както пиша подлистника, ей сега ще драсна, че еди-коя си госпожица ми идва на гости...". "Какво лошо има, че съм дошла да те видя", смело му възразих аз. "Едно младо момиче не бива да влиза в стаята на неоженен господин", ми каза той. "Ти не си за мен господин!" "Да, но на твоята шапка не е написано, че си ми братовчедка." „И като ме хвана за ръката, изпрати ме до вратата.“

Елена е сломена. Та допреди минути е била сигурна, че Алеко я обича. Нали той бе изпратил довереничката ѝ да ѝ го каже, а така жестоко я е отпратил. Екатерина Иванова, като по-зряла, тълкува инак поведението на писателя: „Той те обича много повече, отколкото мислиш. Постъпката му е постъпка на един грижлив брат. Той ти е дал скъп урок и ти трябва да му бъдеш признателна завинаги".
Наистина суровият патриархален морал би сметнал за недопустимо едно младо момиче без придружителка да потропа на вратата на млад мъж и по-разумният Алеко спасил репутацията на Елена. Моминските ѝ чувства обаче са прекършени, а неговите така и не стигат до разцвет.

По-късно Константинов споделя с приятели, че аха да се докосне до голямата любов и се разминал с нея. Дали се е уплашил от силата на чувствата си, или тя не е била достатъчно дълбока, за да се откаже от ергенлъка и бохемския живот, не се знае, но според верния му другар Найчо Цанов увлечението на Алеко към Елена е върхът на несполуките в личния му живот.
До нелепата си смърт Щастливеца така и не среща пълноценен ответ на чувствата си.