Авторът на емблематичното произведение „Бай Ганьо“ си бе измислил псевдонима Щастливеца. Но дали е бил наистина щастлив този гениален български автор и на чудесния пътепис „До Чикаго и назад“ и на около 200 разказа и фейлетона за събития и „герои“ на неговото време? Отговорът със сигурност е „да”, въпреки че в краткия си живот, продължил само 34 години, той преживява много лични драми и трагедии. Бил е болен от туберкулоза, но успява да победи коварната болест, отнела живота на майка му, баща му и трите му сестри. Проявява изключителен стоицизъм, кураж и воля за живот. За първи път Алеко Константинов сам се назовава Щастливец след смъртта на последния си близък човек - сестра му Веселина.
Писателят се присмива не само на байганьовщината в следосвобожденска България, но и на себе си със самоирония, типична само за най-благородните личности. Творчеството му и днес е изключително актуално. Защото байганьовщината от периода на първоначалното натрупване на капитала у нас и сега съществува под съвременна форма. Жалко, че днес нямаме приемник на Алеко, който талантливо и с хумор и сатира да опише новата байганьовщина. Щастливеца ни е оставил забележително художествено творчество, но е останал ерген. Нищо не е написал за любовните си радости и скърби, за някои от които обаче узнаваме от мемоарите на негови приятели. Легендарният български банкер, дипломат и министър от началото на 20. век Атанас Буров, който е бил на 22 години, когато Алеко загива, но е имал приятелство с него, го описва като „красив като бог, мил и сърдечен човек, от лицето и очите на когото грее слънце“. Той беше гений на кавалерството и веселбата, любимец на жените, най-големият и най-галантният любовник на България, спомня си Буров години след смъртта на Алеко.
Един от най-интересните разкази на приятелите му е за необикновеното му увлечение по неговата значително по-млада братовчедка Елена Иванова. На роднинско събиране той забелязва колко много 16-годишната девойка прилича на неговата покойна майка Тинка. Помолва я да облече красивата бална рокля на майка му и когато Елена се появява с тоалета, Алеко е направо омагьосан. Девойката също изпада в любовен трепет и запява пред гостите, но с явна насоченост към Алеко, романса на Джовани Перколезе „Ако ме обичаш“. Писателят е трогнат, но и притеснен, защото всички разбират за кого е серенадата. След няколко дни Елена взема инициативата в свои ръце и отива в дома на Алеко. Но той, явно изтрезнял от неочакваното влюбване, отказва да отговори на пламенните й чувства и я хвърля в отчаяние, като я отпраща да си върви. „Едно младо момиче не бива да влиза в стаята на неоженен господин“, казва й Алеко. Дали не се е уплашил от силата на чувствата си, или те не са били толкова дълбоки, че да се откаже от бохемския си живот и ергенлъка, остава неясно за близките му. Но според неговия приятел, политика Найчо Цанов, увлечението на Алеко към Елена е връх на несполуките в личния му живот.
По-късно писателят се увлича по чехкинята Олга Добшова, която пее в София в началото на оперния сезон през 1891 г. Младият бохем, който по това време си изкарва прехраната като адвокат, присъства на всички концерти на Добшова и я слуша със затаен дъх. Той прави по-качествен превод от руски на една от песните в репертоара на чехкинята с надеждата, че така ще може да спечели сърцето й, но тя не отговаря на жеста и си заминава за Прага.
Алеко, като много други български интелектуалци от своето поколение, е руски възпитаник. Той е роден в Свищов в заможно и културно семейство. Гимназия завършва в град Николаев, а университет - в Одеса. Баща му Иваница Хаджи Константинов знаел четири езика, бил изкусен разказвач и вероятно неговите истории за пътуванията му из Влашко и Австрия са насърчили Алеко да пътува и да създаде „Бай Ганьо“. Тънкото чувство за хумор вероятно е наследил от майка си, смятат негови близки. Къщата на семейството в Свищов пази важен исторически спомен. Там през 1877 г., в разгара на Руско-турската война за освобождението на България, отсяда руският император Цар Освободител Александър Втори.
Жалко, че такъв необикновен и уникален писател загива толкова млад и по такъв нелеп начин. На 11 май 1897 г. (24 май по нов стил) вечерта Алеко заедно със съпартиеца си адвокат Михаил Такев се връщат от Пещера към Пазарджик, след като в Пещера са отпразнували празника на св. св. Кирил и Методий. Там Алеко се просълзил от вълнение, защото местните жители и ученици го посрещнали възторжено и с голямо уважение. Часове след този щастлив момент по пътя за Пазарджик той е убит от изстрелян от засада куршум, предназначен за Такев, с когото пътували заедно във файтон. Убийците искали да очистят спътника му заради спор за земя между село Радилово и Пещера. Освен това кметът на Радилово Петър Минков ненавиждал Такев, защото двамата били политически противници. Такев бил от Демократическата партия, а Минков - от управляващата тогава Народняшка партия. Като разбрал, че депутатът Такев пътува от Пещера за Пазарджик, кметът изпраща на засадата овчаря Милош Топалов и ковача Петър Салепов с оръжие от общината на Радилово, като им обещава пари, за да убият Такев. „Не бойте се, не бойте се. И министерството е наше, и началникът е наш“, казал им кметът Минков.
След изстрелите Алеко паднал на коленете на Такев и казал само „Ах… убиха ме“. Заговорът е разплетен за четири дни. Двамата убийци си признават вината, а кметът Петър Минков отрича докрай. Шест месеца след престъплението двамата му извършители и подбудителят Минков са осъдени на смърт. Началниците от Народняшката партия не спасили своя кмет, на което той до последния момент се надявал.
Алеко Константинов (в центъра на първия ред) на предизборна обиколка през 1897 г. Снимката е направена няколко часа преди авторът на "Бай Ганьо" да бъде убитТака, по ирония на съдбата, Алеко Константинов, който не е бил целта на заговора, всъщност загива от бруталната форма на байганьовщината в българската политика, която той бичува с унищожителната си сатира.
Все още няма коментари