Последните два дни от живота на Вазов  

На 22 септември се навършиха 100 години от смъртта на писателя и поет Иван Вазов. През годините са се появявали различни спекулации как точно настъпва неговият край. А доказателствата са безспорни. За последните дни на големия творец свидетелстват най-малката му сестра Въла Вазова-Фетваджиева и дъщеря ѝ Събка, които до последно се грижат за известния си родственик. През 1934 г. литераторът Кирил Добрев преразказва спомените им във вестник „Литературен глас“.

„На 21 септември 1921 г. бе Малка Богородица.

Както всеки ден, в 2 ч. следобед, Иван Вазов остави трапезата и се прибра в своята работна стая, на почивка. Той имаше обичай да се изтяга следобед до 3-4 ч. на канапето или на мекия стол било в дрямка, било в размишления, после излизаше на разходка към Борисовата градина или към Градската градина, или пък ходеше към книжарниците, печатниците. От своята следобедна разходка той се връщаше вкъщи към 6:30 ч., а в 7 ч. се слагаше вечерята.

Когато беше в работната стая или в спалнята, той не обичаше да го безпокоят. Даже неговите близки, сестра и племенница, които живееха с него под един покрив, не смееха да шумят, а още по-малко да влизат при него, когато той четеше или пишеше.

На тоя ден следобед сестра му използва времето, когато той си почива, и отива да посети свои сродници.

Като никога дотогава поетът се е почувствал притеснен, не е можал да си подремне. Напоследък го бе налегнала една необичайна сънливост, виеше му се свят, особено когато изкачваше по учрежденията повече стълби или когато трябваше да се навежда. Но той отдаваше всичко това на случайността или на преумора, считаше тия зловещи признаци за временни явления и не обаждаше нищо на домашните си. Всички го виждаха наглед бодър, жизнерадостен, походката му бе все така горда и въпреки своите 72 години той се движеше изправен, висок и строен като бор, вечно съсредоточен в някоя неразгадаема мисъл.

В тъй ранен час, около 2:30 ч. следобед, той излиза от вкъщи, тръгва по „Цар Освободител“. Всичко у него е променено. Той усилва стъпките си, влиза в Борисовата градина, спира се пред паметника, който приживе му въздигна Художествено-индустриалното училище в София.

Когато сестра му се връща към 6 ч. вечерта вкъщи, тя узнава, че брат ѝ се е върнал и прибрал бързо в спалнята си. Понеже той никога не е влизал по това време в спалнята, тя се разтревожва, качва се горе, открехва полека вратата. Поетът е легнал с дрехите си върху леглото, обърнат с лице към стената, проснат върху покривката. Без всякакво движение. Никога той не е почивал с дрехи и обуща върху леглото. Изплашена, сестра му отива при него, побутва го:

– Бачо, стани да вечеряме.

– Уморен съм, оставете ме да си почина.

Гласът му прозвучава глухо, даже болезнено. Той отново заспива. Макар и чула гласа му, тя, все още смутена, запалва всички лампи в стаята. Искала е да го стресне, да го събуди. Дъщеря ѝ е дошла също в спалнята. Обзета от страх, тя избухва в плач. Майка ѝ я сваля долу, но преди да напусне стаята, тя хваща ръката на поета и вижда, че той няма огън. 

Това донякъде я успокоява. Към 9 ч. отново я обзема безпокойство. В стаята на поета все още е светло. Нито веднъж той не позвънява. Обикновено той звъни, когато иска да му се донесе кафе или да поръча нещо. Тя се качва пак горе, влиза тихо в спалнята му. Той все още лежи настрани, сега подпрял глава с ръка; очите му са притворени. Диша равномерно, спокойно. Тя внимателно изува обувките му, наметва го. Преди да излезе, загасва светлината. 

На следния ден, 22 септември, както обикновено, в 7 ч. сутринта, той позвънява. Това бе знакът за кафето, което той вземаше сутрин на леглото си. Тоя път го занася сестра му. Поетът още лежи. Поема кафето и забелязва, че ръцете на сестра му потреперват.

– Уморих се, обяснява ѝ той. Цяла нощ бях работил над „Престолът“.

Лицето му пак е свежо, бяло-розово, но със слаб бледен оттенък. И очите му, ясни сиво-сини, са променили малко цвета си, станали са по-тъмни.

– Ти не си прави грижа за мен. Аз не се давам.

Както всяка сутрин, тя му оставя вестниците, които четеше още на легло, и слиза долу. Той става, облича се. В 8 ч. закусва. На утринната закуска той получава редовно чай, масло и една кифла. Закусва в спалнята, понякога и в работната. Винаги взема цялата си закуска. Тоя път обаче от кифлата оставя половината, също и от маслото, само чая изпива.

След утринната закуска, когато не пише и няма корекция, той излиза на разходка. В 12 ч. винаги е вкъщи. Често се връща и по-рано, особено когато времето не е много хубаво.

На тоя ден, след утринната закуска, Иван Вазов излиза на своята предобедна разходка. Той се вижда с приятели, влиза в едно кафене. На всички познати стиска ръка, както винаги скромен, любезен, учтив. Разсеян е, захласнат, повече от всеки друг път, видимо преобразен.

Часът е 11:30. Поетът спира при Градската градина, зачита се в афишите. След три минути е у дома си. Влиза през главния вход и още от стълбището, в преддверието, весело извиква:

– Гладен съм!

Трапезата е готова. Той влиза направо в столовата, заема мястото си на скромния черен стол, точно срещу прозореца на изток. Заемат също местата си сестра му и племенницата. Поетът е леко развълнуван. Една тъжна усмивка осеня лицето му.

И както си обядват и приказват, той неочаквано оставя приборите, обляга се на стола, повдига ръце. Те падат отсечено, главата му остава все така наклонена назад. 

Обливат го с вода, разтриват му врата. Идва лекар. Бързо разтваря ризата му: големи синьо-морави петна покриват гърдите му. Съсирена кръв.

Разрив на сърцето. Смърт. Часът е 12:30“.